НОВО ПРИЗНАНИЕ ЗА ПИСАТЕЛЯ СВЕТОЗАР КАЗАНДЖИЕВ

НОВО ПРИЗНАНИЕ ЗА  ПИСАТЕЛЯ СВЕТОЗАР КАЗАНДЖИЕВ

Вчера (неделя) в Чикаго бяха обявени резултатите от литературния конкурс „Изящно перо”, в който участват поети и белетристи от България, САЩ, Канада, Австралия, Европа и Латинска Америка. Конкурсът се организира от Салона за българска култура и духовност в Чикаго, Лигата на българските писатели в САЩ и по света, Сдружение „Български художници зад граница” и фондация „Атерна Прес”. Разказът на Светозар Казанджиев „Белият лебед” печели втора награда.

Честито на автора! Желаем му нови успехи! Той беше любезен да ни предостави наградената творба.

БЕЛИЯТ ЛЕБЕД

Бяло лебедово перце играе с вятъра вън и само от време на време наднича през прозореца на моята стая. Ту пикира надолу, ту се издига нагоре във въздуха, без да пада на земята. Чака да му прошепна три съкровени желания. Лебедовите пера сбъдват мечти. Такова бяло, нежно перце гнезди до днес в сърцето ми. И ми напомня за един цирк, за един клоун, за една илюзия… Зад всичко това стои името на Петър Розин – глухоням актьор от моето детство. Беше клоун в цирка, но всички му казвахме Белият лебед. Невероятен талант! От него научих как да живея, как да се боря, как не бива да умра. Научих, че любовата е най-великото нещо – по-дълго от живота, по-кратко от смъртта. Тогава, сега, вероятно и утре – винаги, когато трябва да изразя с думи какво е за мен изкуството, ще повтарям името му наум.

Всяка вечер той идваше в цирка, за да изиграе смъртта на белия лебед. С мимика и жестове разказваше историята на една птица, повела ятото си на юг. Като водач тя била острието на летящия клин. Отдясно плувала вярната й любов, отляво – непокорният й наследник. Опнали шии като стрели на лъкове, птиците гребели с крила над септемвреещите гори, вдъхвали кристалния вкус на зенита, тръпнели по милувката на далечните планини… Но нали знаете и в най-светлото щастие дебне мъничко мрак. За миг небето се разгневило, облаци затулили хоризонта, пламнала буря. Светкавици кръстосвали огнените си мечове, гръмове взривявали търкалящите се буретата с барут… Един меч блеснал над ятото и отсякъл крилото на първата птица. Осакатена, тя започнала да пада върху чуждата и непозната земя. Дълго се преобръщала между живота и смъртта, докато плисне в бента на изоставен градеж с щръкнали железа наоколо. Птицата изпаднала в шок. След ужасната болка, единственото за което копнеела, било да настигне ятото. Гледала стопяващия се клин върху нишката на хоризонта, долавяла глъхнещия зов на любимата и изгаряла от жажда да разлюлее коприната на небето…

Мечтата на лебеда била естествена като живота – да литне с едно крило и на всяка цена. Ден след ден напрягал сили, издигал се няколко метра над тинята, загребвал от въздуха, но миг след това плясвал безпомощен във водата. Страдал, но не се предавал. Кацал на плаващата дъска в средата на бента, опитвал отново и отново. Думите са безсилни да опишат този стремеж. Клоунът го правеше с жестове. Превръщаше мълчанието в поезия. И всички му вярвахме. Последният опит на лебеда да излети завършил фатално. Вдигнал се десетина метра над ямата и о, Господи, хоризонтът разтворил врати, той поел дъх, размахал крило и запял… Но вместо да отлети, паднал върху железата край бента. Остър шип пронизал сърцето му и лебедът умрял, както си пеел. Всеки път клоунът разказваше историята по различен начин, но винаги умираше по един и същ. Затова до днес нямам отговор, способен да утоли моето любопитство – след толкова смърти как оставаше жив?! Дори когато го заставиха истински да умре, никой от нас не повярва. Смятахме собствената му гибел за поредно превъплъщение. Такъв беше Петър Розин – най-добрият клоун в цирка. Глухоням философ, завързал в магически възел драмата и клоунадата. Неговият еднокрил лебед изглеждаше глупав, но беше толкова искрен, така драматичен, че приличаше на човек. Спектаклите му нямаха нужда от думи. Обясненията се изразяват сложно, а той беше ням. Ролите му излъчваха доброта. Въвличаха ни в своите карнавали, омагьосваха ни, за да пуснем на свобода птиците, заключени в нас. Розин не спираше да ни внушава, че не е толкова страшно човек да бъде глупак веднъж в годината, стига да е добър.

Ах, този вълшебник! Този глухоням принц! На пръв поглед изглеждаше твърде едър за клоун. А може би в това беше неговото предимство. Височината му подхождаше тъкмо за лебед. Плешивата глава и нестандартно издълженото му лице даваха простор на гримьорите. Очите му бяха тъй изразителни, че излизаше на сцената само с едното. Другото го превръщаха в сълза – изящно гримирана, готова да се пролее всеки момент. Целият в бяло, зареден със смях и тъга, Петър триумфираше на манежа. Беше любимец на малки и големи. Всяка вечер неговият бял лебед откъсваше от сърцето ни по няколко сълзи, превръщаше ги в езера и плуваше по водите им с надежда да стигне своето ято. Клоунът владееше до съвършенство страстите на шапито. Знаеше кога да пусне духа от бутилката и кога да го върне обратно. Мимиката, жестовете, общото му излъчване превръщаше скучния делник в незабравим празник. Всеки опит да отлети без крило, завършваше със смешно пльосване върху земята, убождаше се на някакъв бутафорен шип в сърцето, „умираше” бавно и категорично. Тогава от купола на цирка политаха малки лебедови пера. Под вълшебния „дъжд” ние крещяхме от радост, протягахме ръце и ги ловяхме. Друг път прехълцвахме тъжно, молейки лебедът да полети, за да настигне своите братя. Аз притисках бялото и нежно перце до бузата си, изпълнен с щастие, защото вярвах, че то ще сбъдне голямата ми мечта.

Докато Розин пърхаше в „смъртна” агония на средата на сцената, ние не спирахме аплодисментите, искахме да стане, защото знаехме, че е жив. В този момент завесата падаше, както пада нощният мрак върху земята и приказката оставаше цяла. След третия или четвъртия поклон на артистите, той излизаше в светлия кръг на прожектора, покланяше се няколко пъти и ни благодареше с целувка. После разтваряше широко ръце, за да покаже колко голямо е щастието му с нас и каква любов бушува в сърцето му. Правеше го наивно, искрено – като дете забравило да порасне. На най-малките, разплакани, че не може да полети, обясняваше на своя мимичен език, че смъртта е наужким, че всичко това е магия, която възрастните наричат „изкуство”. Тогава куполът експлодираше от викове и аплаузи, по-силни от бурята, убила неговата мечта. Онази вечер, когато неволно разбрах, че освен дете съм и нещо различно, нямаше аплодисменти, нямаше трети поклон. Жал и тишина обгръщаха манежа, шапитото, купола. Белият лебед умря. На сцената, пред очите на всички. И макар че смъртта беше истинска, ние не вярвахме. С притаени сърца го молехме да стане, да се поклони, да ни зарадва с глухонямата си целувка. Никой не искаше да приеме смъртта. Бяхме дошли да се срещнем със своя любим клоун и с неговия нещастен лебед. Обаче нито възгласите: „Браво!”, нито детският зов бе в състояние да го изправи. Този път сякаш наистина бе отлетял при своето ято. Когато артистите от авансцената се втурнаха на шапито, за да го изнесат на ръце, както правеха понякога, откриха локва кръв под гърдите му. Някой бе заменил бутафорния шип с истински. След смъртта на клоуна, за мен остана само перцето. Крия го в един овехтял лексикон, където крия сватбения образ на мама и войнишките писма на татко. Докато бяха живи, те ме съветваха да не губя никога тази бяла надежда. „Пази го, казваха, лебедовите пера носят късмет!” И аз го пазя в най-дълбокия кладенец на сърцето си. И чакам принцесата от моето детство да свирне с уста, да се прегърнем и хванати за ръце, да полетим след мечтата. Затова, мили мои, разгърнете вашите лексикони, вашите стари албуми, където са спомените. Там е вашето лебедово перце, там е и клоунът от детството, донесъл ви най-голямата радост…

Историята за Белия лебед се разказва до днес в цирка. Хората я предават на своите деца, когато седнат под небесния купол в очакване да се вдигне завесата.

Вирни се горе