С писмо поетът Любомир Левчев благодари за връченото звание “Почетен гражданин” на Смолян. В него пише: Уважаема г-жо Янкова,

Уважаеми г-н Апостолов,

Уважаеми инж. Стайков,

Драги съграждани,

Благодаря за възможността да ви наричам така.

Честит празник 24 май – ден на просветата и културата, избран от народа без референдум за най-българския ден.

Навярно всеки е изпитвал чувството, че носи в себе си обикновени неща, за които е необикновено трудно да говориш. Може би това са тъй наречените съкровени неща. От съкровище ли идва тази дума или от скривалище – не знам. Но зная, че да и дне с за изречем своята апология за Светите братя Кирил и Методий е толкова трудно, колкото е било опасно някога в Рим, в катeдралата „Сан Клементе”.

От къде идва тази трудност да мислиш на глас за създателите на нашата писменост? Защото ни изглежда, че всичко е вече казано от историци, политици и професионални писачи? Всичко не може да бъде казано никога от никого. Или е трудно, защото в храм се мълчи?

Всеки българин пази в душата си едно лично светилище на словата и е благодарен, защото не той е пазачът, а светилището ни пази нас. Дори след смъртта нас ще ни разпознаят не по ДНК-пробите, а по този български духовен светилник. Допуснем ли това самосъзнание да гасне, значи Отечеството ни е в опасност, както са казвали апостолите на свободата.

Някога във все по-далечното мое детство 24 май ни предоставяше, освен трепета на първата манифестация, също и едно прекрасно, интимно тържество. Учителката ни пращаше да наберем цветя за Венеца (с главна буква). И ние тичахме из търновските баири от Трапезица, през Царевец до Света гора, като че ли тичахме през историята. Кършехме уханния люляк, търсехме божествените перуники и простосмъртните иглики, синчеца и жълтурчето и, разбира се, вечния здравец. Това беше чудотворният Венец – духовното състезание по красота и почит към народните будители.

Не всичко се разбира веднага. Но все пак идва моментът, когато откриваш с удивление, че някои от тези твои първи цветя не увяхват и до днес. И Венецът с портрета на двамата братя увенчава всичко.

Понякога ми се иска да спра и да попитам някое от днешните мили и интелигентни наши дечица, на които майките са купили луксозни букети, за да ги поднесат за празника на добрата учителка, която принудихме по едно време и да стачкува:

• Абе, деца, виждали ли сте цвете, което не увяхва или вече няма такива?

Но се страхувам, че ще ме помислят за луд. Така че ще се опитам да кажа нещо „по-нормално”.

Световно-историческото значение на Светите братя Кирил и Методий е било осъзнато и оценено от черквата сравнително бързо. Още по-бързо започва и борбата срещу тях.

Най-хладнокръвно те са били наричани византийски шпиони и агенти някакви. Тогавашната мнителност не е била по-малка от днешната. Всъщност няма никакви данни те да са били такива тайни служители на византийската империя. Борбата, признанието и смъртта не ги води нито към Константинопол, нито към Ватикана, а към небесата.

Когато по времето на Папа Йоан Павел Втори със специална Енциклика Светите братя бяха обявени за небесни съпокровители на Европа, казах си: „България ще влезе в Европейския съюз”… Господ и на шегите помага.

Създаването на азбука само по себе си едва ли е най-големият подвиг. Казват, че по нашите земи са създадени няколко азбуки, включително готическата. Всеки конспиратор може да си измисли знаци и да си направи тайнопис. Но братята Кирил и Методий са създали азбука и писменост не само за хроники, тефтери за вересии и възхвали на победоносните оръжия, а преди всичко азбука, способна да преведе Светото писание, Божията промисъл, така че всеки българин да я разбере и да й се обрече. А това е съвсем друга победа.

След „Магна харта либертатум” човешките права са станали най-важен символ.

Разрушаването на триезичната догма, която е давала хегемония на еврейския, гръцкия и латинския, е може би най-великата защита на най-общочовешкото право да говориш с Бога на майчиния си език. Сега много философстваме за защита на човешките права. Но кой е направил нещо толкова значително, толкова гениално като този пробив на догмата?!

Всъщност, първият видим резултат на победата с хилядолетна далновидност е възникването на българската нация. Българската държава – най-старата, запазила се до днес следантична държава, е създадена, както е добре известно, в 681 г. Но българският народ, чиито синове сме ние, се формира два века по-късно не като тържество на военни победи и дипломатически хитрости, а благодарение на славянската азбука и славянската писменост. Затова е излишно да се питаме къде изчезнаха проклетите траки, къде и как изчезнаха страшните и непобедими протобългари, които уж били малка орда. Днес науката допуска, че траките, протобългарите и славяните са били сравними по големина и значение като атоми, които се сливат доброволно, благодарение на културен афинитет във една витална историческа молекула.

Аз не съм учен и нямам претенциите да разнасям непогрешимост. На мен ми стига да бъда един поет – жител на село Полковник Серафимово, човек, който си е спечелил правото да мечтае не само за бъдещето, а и за миналото на своя български род.

Когато се прекланяме пред Светите братя Кирил и Методий, ние честваме и празнуваме способността на България да възкръсва и да се възражда. Това чудо ние дължим пак на буквите – същите, с които е написана Възхвалата на Черноризец Храбър и след няколко века, подобни на смърт, сме възкръснали чрез Историята на Паисий Хилендарски. Лишен от всичко, нашият народ се въоръжава с жаждата за просвещение. Жива ли е тя?

През 1851 г. Найден Геров (авторът на Речника) организира първото известно нам новобългарско честване на Кирил и Методий. 12 години трябва да минат, за да бъде канонизиран този празник от Светия всерусийски синод.

Моят приятел и по-млад колега Светозар Казанджиев ме снабди с проучванията на Христо Гиневски и Андрей Печилков, според които първото честване на Кирил и Методий в Родопите е станало в Смолян, по-точно в Устово още през 1864 г. Но това на вас ви е много добре познато, за да го повтарям.

Не ми е известно някой някъде преди България (още от Средновековието) да е чествал братята Кирил и Методий.

Легендите не помнят колко пъти е бил разкъсван и се е прераждал тракийският бог Дионис. Никой не е могъл да предвиди колко пъти ще бъде разкъсвана и ще се възражда отново България. Но аз чувствам с всичките си 75 години, че нашето Отечество има нужда от ново обединение. И ми се ще да вярвам, че точно нашите Родопи имат историческия дълг да бъдат едни от тези, които ще поемат кръста на новото българско възраждане. Наскоро един учен хладнокръвно ни информира, че само за последните няколко години в българския език трайно са навлезли 5000 чужди думи. Добре са дошли!, ако ни обогатяват. Но искам някой да ме увери, че за тяхна сметка не са умрели 5000 изконни български слова.

Защо вярвам на Родопите? Защо душата ми се е приютила тук? Защото нашият край е една от последните крепости, където все още се опазва и спасява природата, въпреки погребалната песен на брадвите и бетонните ковчези. Тук все още мога да видя девствени лесове и природни, а не виртуални хора, създадени от изкуствена материя… Не искам да звуча носталгично или пасторално. Не е такава моята вяра. Образно казано, гледайки към младия месец в чистото небе, той ми напомня буквата С, която значи Свобода, а пълнолунието – буквата О ме изпълва със смисъла на Отечеството. Природата на буквите събира човешките души, а не ги разделя и противопоставя. Ако престанем сами да се разделяме и проклинаме, тогава никой няма да ни раздели и пропилее. И без да сме светци като безсмъртните Кирил и Методий поне ще бъдем братя. Братя българи – така са започвали словата си нашите възрожденци. Аз пък с тези думи ще завърша.

Искам накрая да благодаря още веднъж на Дора Янкова – един от най-успешните кметове на безкрайния наш преход. Пожелавам й да се държи все така като богинята Кибела. А в колесницата й все да се впрегнати лъвове.

Благодаря ви за честта да бъда тук с вас.

Желая родопско дълголетие и щастие на всички ви.

Любомир Левчев