Пострадах при срутване в мина, където работех преди 22 г.
Мустафа Юсеинов е на 43 години, като 22 от тях е в инвалидна количка. Той обаче никога не е хленчил, а продължава да се грижи за своята дъщеря и да преследва мечтите си. Мустафа е лекоатлет и се състезава за България в световни, европейски първенства и олимпиади за хора с увреждания.
- Мустафа, защо сте в инвалидна количка?
Роден съм в Девин, но живея в Мадан, откъдето е съпругата ми. Бях миньор и претърпях злополука в мината. Срути се галерия. Тогава бях на 21 години. Животът ми се преобърна. Излязох от казармата, ожених се. Точно през 1991 г. имаше криза, трудно човек можеше да си намери работа. Единствено ми предлагаха да стана миньор. Не исках да работя под земята, защото бях млад човек. Но безпаричието ме мъчеше тогава и се принудих да вляза в рудниците. Но уви, на третия месец стана злополуката и нещата се обърнаха с главата надолу. Въпреки всичко за мен животът продължава, защото имам прекрасно дете – дъщеричка, която най-много ме крепи. Всичко правя за нея. Може да съм в количка, но когато каже: “Тате, дай ми пари”, не мога да не й дам. Тя се роди, когато пострадах. Сега е студентка, вече трета година следва ветеринарна медицина в Стара Загора.
- Защо всъщност не можете да ходите?
Не мога да ходя не заради злополуката, а заради голяма лекарска грешка. Направиха ми операция на гръбнака в Смолян. Преди операцията си мърдах пръстите на краката, вдигах левия крак, а десния не можех, защото беше счупен. Но после не можех да мръдна и така си останах. Увреждането е на лумбалните прешлени. Първите ми снимки изчезнаха от болницата. Скриха ги, за да не се види, че грешката е на лекарите. После лежах пет месеца в болница в Пловдив. Там ми казаха: “Ако не се беше оперирал, сега щеше да ходиш.” По едно време даже събирах пари за лечение в чужбина, но не стана. Имах големи надежди, но всичко вече приключи, понеже мускулатурата ми атрофира.
- Кога се насочихте към спорта за хора с увреждания?
От 2003 г. съм в параолимпизма. Реших, че животът продължава. Ходих на рехабилитация в Павел баня и там ми казаха, че има спортисти на инвалидни колички. В юношеските си години бях борец и много обичам спорта. Така се захванах с лека атлетика за хора с увреждания. За тези 10 години се борих със зъби и нокти, постигнах много успехи. Имам много световни и европейски титли и медали. Единствено не съм спечелил олимпийска титла или медал. Ще се боря до последно, ще направя всичко, което зависи от мен, но ще стигна и до олимпийско отличие. Сега съм на 43 години, но не съм възрастен за леката атлетика. За хвърлячите възрастта не е проблем. Аз се състезавам на диск, на копие и на гюле. Обещавам си титла на параолимпиадата в Рио през 2016 г. По принцип, като си навия нещо на пръста, винаги го правя.
- Какво ви дава спортът?
Хубаво е, че се занимавам със спорт, защото не върви да седиш в количката и да разчиташ само на пенсията. Благодарение на спорта имам голямо разнообразие в живота, пътувам на много места по света и това ме крепи.
- Къде тренирате?
В Павел баня имаме база. Тренирам с Даниела Тодорова и Ружди Ружди. Треньорът ни Радостин Тодоров е от Казанлък. Каквото каже той, ние изпълняваме и засега нещата вървят много добре. Толкова съм свикнал с тренировките, с тях денят ми минава бързо. За мен любимата дисциплина е хвърлянето на диск. Надявам се да направя нещо голямо на олимпиадата в Рио. Това е единствената ми мечта.
- Колко световни титли имате?
Не знам, не съм ги броил. През 2013 г. имах два златни медала
на световното в Холандия – на диск и на гюле. На световното във Франция останах трети, понеже участваме атлети с по-тежки увреждания като мен и други, които са с по-леки увреждания. Това не е спортсменско, но го правят.
- Затова ли правите световен рекорд, а не вземате златен медал?
Да, на световното в Нова Зеландия през 2011-та направих световен рекорд, а взех бронзов медал на диск. После хората се чудят как е възможно. Най-големият куриоз беше, че и тримата медалисти бяхме със световни рекорди в три различни групи на атлети с увреждания. Но аз се радвам, че съм направил рекорда, все още го държа и се надявам да го подобря. Лошото е, че спортистите параолимпийци сме ощетени от държавата. Премиите ни са 60% от тези на здравите спортисти. Не отчитат, че при нас нещата са по-сложни. На тренировка не можеш да ходиш сам, че трябва да има човек до теб.
- Как се справяте в ежедневието?
Не обичам да си седя вкъщи, защото това ме травмира. Предпочитам да излизам, да общувам с хора – даже и в най-големите студове. Не излизам с колата само ако пътят е затворен от сняг. Инвалидната ми количка не е моторизирана. Ръцете ми са здрави и искам да ги натоварвам.
- А имате ли улеснения в жилището ви?
Да. От общината ми направиха рампа в блока. В залите също има улеснения за мен, на стадиона ми направиха кръгове да хвърлям. От общината в Мадан ми помагат с каквото могат. Много съм им благодарен.
- Преди да се занимавате със спорт какво работехте?
Зареждах запалки, пекох семки, ремонтирах велосипеди и накрая станах професионален спортист.
Видяха, че съм спортна натура,
харесаха ме и ме взеха в националния параолимпийски отбор. Дори и да не бях открил спорта, пак щях да се занимавам с нещо. Не обичам да седя без работа.
- Налагало ли се е да влезете в болница в чужбина? Какви са ви впечатленията?
В Индия моят приятел и съотборник Дечко Овчаров получи бъбречна криза и влезе в болница. Отвън е ужас, няма канализация, миризми. Но болниците са им перфектни. За българските болници не може да се каже същото, направо ми става лошо. А като чуя за болницата в Смолян, бягам.
- Наскоро сте се оперирали. Какъв е проблемът?
Скъсах менискус на коляното. Понеже хвърлям от специален стол, за който съм завързан, се получава голямо натоварване и на краката. Направиха ми артроскопия в една частна клиника в Пловдив. Всичко мина добре и съм много доволен. Радвам се, че в България има и такива болници, с добри специалисти. Работят със Здравната каса, затова платих само 15 лв. такса.
- Какво си пожелавате през новата година?
Едно-единствено нещо искам – да съм жив и здрав, без контузии, за да тренирам без болка. На всички пожелавам много здраве и се надявам държавата ни да се оправи, хората да станат по-весели, защото сега са мрачни. Искам да срещам щастливи хора. Това ще ме радва най-много.
Мара КАЛЧЕВА