Стиховете му вдъхват особен живец, общуват с читатателя по светъл, топъл начин, създават усещане, че наистина си седнал с автора на една маса, а в същото време отдават и смиреност. Документалните филми – и те най-добре да се гледат, защото освен, че са въздействащи, са и мъдри ненатрапващо. Но най-добрият начин, да представиш някого е да го направиш чрез него самия, без да ползваш разните определения. А и за да го опишеш, както заслужава, трябва да се чувстваш „голям” поне колкото него.
Това е Крум Филипов. И съвсем лично се радвам за срещата с неговата човещина, светоусещане и творческия му заряд, направо размах. Дано и вие се „заразите”, поне за кратко. Преди това, малко факти.
Крум Филипов е роден през 1969 година в Смолян. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ , специалност режисура, в класа на проф. Иван Добчев. Режисьор е на 10 театрални спектакъла. Автор на 9 документални филма, сред които този за пианиста проф. Георги Петров -„Изповед“ (отличен със „Златен ритон“). През последните 5 години до това лято работи като режисьор и сценарист на предаването за изкуство и култура по БНТ2 – „Метафора“. Автор е на лентите от поредицата „Умно село“ по БНТ за Божана Апостолова, Кольо Карамфилов, Ясен Гюзелев и Палми Ранчев. Поет, писател. През миналата година излезе стихобирката му „Воден знак”, която е втора по ред, а първата се е появила на бял свят преди 20 години „Книжката”, както я нарича той, съдържа и някои от по-ранните му стихове.
„Не мога да подменя начина си на изразяване, скоростта си на писане. Предпочитам да живея в изкуството по-бавно, в живота –не” , казва Крум Филипов. А според писателя и публицист Стефан Продев „Във време като нашето да срещнеш такава поезия е все едно да се разходиш с Господ”. През декември за „Воден знак” Крум Филипов получи наградата на издателя в конкурса за поезия „Иван Николов”. Тогава бе показан и за първи път неговият кратък филм „Наградите отвъд” за великите поети, носители на отличието приживе: Константин Павлов, Христо Фотев, Иван Динков, Калина Ковачева, Николай Заяков, Вера Мутафчиева, Иван Николов.
Режисьор, сценарист, автор, носител на литературни и филмови награди, баща, смирен и енергичен човек? Как се съчетава всичко това?
От всичко, което изброи – това, което съвместява всичките ми функции в света, целият ми смисъл е баща. Това е режисьорство и поезия. На Ивановден водим разговора, синът ми е Калоян. (Калоян означава „хубав Иван” ). Цялата мистерия е в това да си баща. Дълго време нямахме дете със съпругата ми, а синът ми се казва така неслучайно. Говоря за това, защото го намирам за най – важно. След една молитва в манастира „Свети Иван Рилски”, на следващия ден буквално, съпругата ми зачена. Той е плод на мистерия, доколкото и моето присътвие е такова. Аз се доверявам на това. Този факт от живота ми намирам за метафизичен и нямам право да стоя встрани от това.
В краткия филм „Наградите отвъд” деца рецитират поезия.
Предприехме риск. Риск е деца да казват тежка поезия, едни от най-дълбоките български стихове. Можеше да не се получи, можеше да стане прекалено сантиментално, и аз и операторът да станем за смях. Имам доста зложелатели, които само чакат нещичко, за да могат да ме смачкат, това го знам. Не ми се щеше да им доставям удоволствието да ставам за смях, макар че някой път обичам. Поехме риск и се получи интересен образ, доста наивен, пречистващ, може би. Сам по себе си бях доволен. Радвам се, че познавам някои от отвъдните автори, лауереати на конкурса за поезия „Иван Николов”. Радост е меко казано, те осветяват пътя ми. А и всеки голям човек е смирен, в този смисъл аз се старая да бъда като тях, те са ми еталони. Всички отвъдни автори, които са получавали наградата са включени във филма. Знам за какво става дума… не става дума за награди при тях. Особено за Константин Павлов. Наградата за него е нещо отвъд, това е едно трупане, което не е в света, не е част от състезание.
Кои стихове са ти по-любимите от стихобирката „Воден знак”?
Казвал съм го няколко пъти, и издателят Божана Апостолова много ми се е ядосвала за това. В тази стихосбирка си харесвам само 3 стихотворения. Без тях не мога, без другите мога. Едното е „Родопска песен” на баща ми, „Седмаче” посветено на майка ми и „Ето какво се случи с очите на синеокия Пламен”, по някакъв начин посветено на Константин Павлов. Това са моите три измерения – баща ми, майка ми и големият поет.
В Родопите, където си роден, май ти е най-уютно?
Не, не ми е. Най-уютно ми е на морето, но най-много обичам Родопите. Ето за това ми е неуютно, защото аз съм пристрастен. Всяко пристрастяване е малко опасно и болезнено. Това не ми създава уют, а ми създава тревожност. Много обичам планината и изпитвам нещо като…любов, но…такава много разгорещена. Много е предизвикателна Родопа и е много притегляща и обсебваща. Най-уютно ми е на морето, защото там ми е отвъдно и по-спокойно.
В твоите стихове често присъства Господ?
Трябва да се има предвид, че това са стихове, писани много дълго. Да речем от моето юношество до сега, те са около 20-тина. Вижда се – в началото темпераментът ми е бил малко по-различен, малко по на ти със светите неща, което е допустимо за младия човек. Но после си се появяват неща, които означават страх и трепет, и респект към човещината.
Какво твориш сега?
Сключих договор с „Жанет 45” за един роман, който първо беше във вариант на кино-сценарий, но е написан преди около 15 години. Той е за един родопски Дон Кихот, за един маргинален човек, който носи потенциала на Дон Кихот и то в контекста на планината. Не е типичния класически родопчанин с патоса…, едно дребно човече, което съществува в света и измисля светове. Надявам се да го завърша до края на годината.
С Боян Папазов – големия български драматург работим над един текст, който той е писал 1986-та година. Един българин – мюсюлманин от Родопите и един християнин правят заедно самолет през 1913-та. И самолетът отлита. Но в крайна сметка и двамата ги убиват, и то свои. Има такъв действителен случай. Това е едно от най-важните ми занимания в момента. Драматизираме текста. Като една огромна метафора на това, че сме на един самолет и краткият миг на полет преди да рухне самолетът е най-важното нещо в живота на всеки човек.
Филмът, който ми предстои да направя е за може би най-големия жив български скулптор Павел Койчев. Той е един колосален човек, удивителен. Приятел на Хенри Мур – най-големият световен скулптор, и то сърдечен приятел, като духове те си споделят помежду си. И съм притеснен за срещата с него, за това какво искаме да се случи и как.
Много важен беше за мен филма за професор Петров „Изповед” и тъгата, с която приех загубата му.
С Кольо Карамфилов беше най-атрактивния и ефектен филм от поредицата „Умно село”. Срещата ми с него беше също интересна, с Палми Ранчев, с Божана… Божана я открих по време на снимките на филма. Честно казано, аз я ненавиждах преди това. Такава представа ми беше създадена за нея, а и аз я доизграждах. Като започнахме да пътуваме заедно, общо взето една седмица да живеем в посоките на филма и видях, че става дума за един първо изключително талантлив поет, 100% талантлив поет, не сервилнича, тая слабост не я нося, а просто съм удивен от нейното присъствие, от нейното усещане за това къде има поезия, къде няма и за борбата й да вдигне духа на българина през книгите. Моето любопитство и любов към Божана е, че тя се грижи за изкуството, и за духа през изкуството литература.
С какво се отличават младите хора днес, според теб, от предишното поколение?
Работата ми е такава, че ми се налага… не, за мен е удоволствие да общувам с младите хора. Разликите не са много. Това, което са били младите хора по времето на Омир, всички герои от „Илиада”-та, които са около 20-те, са всички герои, които населяват Пловдив днес в тая възраст. В същинските неща, в смислените, в екзистенциалните неща, ние носим един много мощен архетип, той е неотменим. Сега действително има една пазарна преса, много битова, много консуматорска, която деформира образа особено на младия човек, но колкото и да го деформира, архетипното зрънце в нас го има. По тази логика не намирам разлика между моето поколение, между младите хора по време на Омир и тези сега.
Съвсем скоро се посъветвах с може би първото издание на „Люти чушки” на Радой Ралин и там точно в два стиха е казан изключително мъдър съвет : „Господ го прави, дявол се слави”. От това по-хубаво няма, ако може да го разбере един млад човек. Има нетърпение около славата, има заболяване, славата има метастази, тя е като политиката малко. Когато човек се почувства прославен някакси или е в тая гравитация на егото си, трябва да има предвид, че хубавото, което е направил не е от него, то е божествено, то е задължение към света, в който живее. Това е много ярка индикация – ако човек усети в себе си тщестлавие, да знае, че не е от него, дяволско намерение е.
Съпругата ти Виктория също е творец. Сигурно си помагате повече, отколкото си пречите?
Много си пречим и много си помагаме. Тя е характерен творец. Завърши „Сценография” тази година. Начинът й на изразяване е много мъжки, на мен това ми допада, много мъжки работи. Заедно направихме спектакъла „Лазарица” на Йордан Радичков в двора на театрална работилница „Сфумато”, който мина доста успешно. Сега работим по един друг спектакъл заедно и са ни много опънати нервите в момента, но това са най-хубавите неща в работата. Когато Калоян беше на 9 месеца, тя нарисува един огромен син, който беше гушнал двама мънички майка и баща. Ето това ми дава тя – усещането за сина ми като наш покровител, като много по-голям от нас.
Славена Шекерлетова