В процес на внедряване е нова система на комуникация в Спешната помощ, съобщи д-р Иван Батинков – зам. директор по медицинската част и завеждащ филиала на Центъра на спешна медицинска помощ (ЦСМП) в Смолян. Новата система е по програма на министерството за подобряване и усъвършенстване на Спешна помощ като работа, организация и комуникация. Програмата е стартирала от година и нещо, но от 2-3 месеца насам се внедрява при нас. Поставени са нови телефони, изградена е IP-мрежата и е променена системата на повиквания и изпращане на екипи. Доскоро например при позвъняване на телефон 150 в Доспатския край, се обаждаха от филиала в Доспат, в района на Златоград – от филиала в Златоград и т.н. Сега вече няма значение от коя част на областта звъниш – винаги се свързваш с оператор в Смолян. Той получава съобщението, адреса и праща линейка от съответната община, към която принадлежи населеното място на пациента. Имаме един неприятен остатък от старото време, който сега се мъчим да изчистим, посочи д-р Батинков. Познати и близки на лекар, фелдшер, сестра са свикнали да ги намират на телефон 150 и са си говорили по него, защото е безплатно. Това е глупавата икономия на българина и философията, че като трябва да се говори с някой от центъра, може да позвъни на 150 и да си побъбри „на аванта”. А на личния телефон се плаща, естествено. Не всички обаче сега знаят, че има промяна и продължават да си търсят хората, с които са свикнали да се чуват на спешния телефон. Често вместо зов за помощ, отсреща ни задават въпрос, например: „Мога ли да говоря със Софчето?”. И докато се разберем с човека, че това не е Баните, Девин или Неделино, минава време, после се извиняват. Лошото е, че точно тогава някой може да се нуждае от спешна помощ . Той стои на телефона и слуша гласа електронния отговор, че линията в момента е заета и трябва да изчака. И с право се гневи. Затова на телефон 150 трябва да се звъни само при необходимост, а не за запълване на времето. Това е проблем, който сигурно скоро ще отшуми, но едва ли ще отшумят и другите негативи, с които ежедневно се сблъскваме в работата си – хората, които ни упражняват телефонен тормоз, арогантното поведение на някои, които действително се нуждаят от спешна помощ и техни близки – „Айде бе!”, „Айде ма!”, „Чуваш ли какво ти приказвам? Пращай тук колата веднага!”, „Стига ма разпитвай какво го боли – всичко го боли!”. А в цяла Европа при обаждане на телефон за спешна помощ трябва да отговориш на няколко въпроса, преди да тръгне екипът към пострадалия. Това не е наша приумица. Така се прави, за да знае операторът какъв екип да прати – дали лекарския или долекарския екип. Диспечерът е медицинско лице. Той е длъжен да зададе определен набор от въпроси? Идеята е лекарският екип да си остава в резерв – за тежка катастрофа, за тежка черепно-мозъчна травма, за тежък инфаркт, и той да не се ангажира във всички случаи. Проучихме модела на спешната помощ в Торино, Италия. Там за всяко заболяване има набор от въпроси, които се задават при позвъняването. На нас този работещ модел много ни хареса и искаме да го въведем, но с това отношение към оператора няма как да стане, подчерта медикът.