Празникът на българския първоучител Св. Наум е въведен сравнително късно. Установява се в календара от Охридската архиепископия през 1720 г. по време на архиепископ Йоасаф.

За Св. Наум се знае, че е ученик на Св. св. Кирил и Методий, който е присъствал на освещаването на славянските книги в Рим.

Наум е израствал в Мизия, участва в Моравската мисия на Кирил и Методий. По време на пребиваването си в Рим (края на 867 или началото на 868 г.) е ръкоположен от папа Адриан II за свещеник. След смъртта на Кирил (февруари 869 г.) Наум заминава за Панония и Великоморавия заедно с Методий и другите ученици, където участва в борбата с немското духовенство. След смъртта на Методий (885) идва в България заедно с Климент и Ангеларий.

Радушният прием на княз Борис I и всестранната подкрепа на българския владетелски двор в Плиска му осигуряват благоприятни условия за работа. Той става един от най-вдъхновените организатори на Преславската книжовна школа (886-893).

През 893 г., когато Климент Охридски става епископ на Дрембица, Наум Охридски напуска Преслав и заема неговото учителското място в областта Кутмичевица в град Девол (дн. несъществуващ град в южна Албания) (893-900 г.).

Около 900 г. се оттегля в манастир край Охрид, където продължава просветителската си дейност.

През 905 г. изгражда свой манастир, известен днес като “Св. Наум”.

На смъртния си одър приема монашеската схима. Умира на 23 декември 910 г. Погребан е при северната страна на храма, където мощите му и досега почиват неоткрити.