Някои „висящи редове ” за сбърканото мислене

 Някои „висящи редове ” за сбърканото мислене

Във вакханалията за висящото кафе, за пореден път ми прави впечатление, че:

Ние не мислим как да намалим броя на безработните бездомни и скитници като им осигурим добри работни места, но изпадаме в истерия и еуфория относно как най-ефективно да им подарим кафе.

Ние не мислим как да излезем от кризата, но ще се избием в спор как да преразпределим тежестта от кризата вече 5-та година.

Ние не мислим как да помогнем на средната класа като двигател на растежа, а се чудим коя мярка в интерес на най-бедния един процент или най-богатия половин процент ще ощети най-малко средната класа.

Ние не мислим как да отворим вратите за милиони хора, които биха желали да живеят и работят в България, а се маем как да затворим вратите и да задържим насилствено нашите деца, които искат да поработят в чужда държава.

Ние не мислим коя икономическа мярка е най-полезна, ние анализираме коя е най-малко вредна.

Ние не мислим как да отворим работни места за безработните на улиците, но мислим как да спрем отварянето на тези работни места в името на екологичното удобство на техните правнуци, много, от които изобщо няма да се родят.

Ние не мислим каква система би работила най-добре за българите такива, каквито сме, а се чудим каква система би работила най-добре за някаква перфектна порода българи-ангели, които никога не са и никога няма да съществуват.

Ние не гледаме кои политики са ни помогнали най-много реално, ние преценяваме кои политики са ни разочаровали най-много емоционално.

Ние не мислим какво ЩЕ БЪДЕ, а сме се вкарали 20 години в параноичен ступор какво БИЛО МОГЛО да бъде в някакъв перфектен сценарий, който никога, никъде не се е случвал на тази планета. Има нещо ужасно сбъркано в това мислене.

Владимир Каролев

Вирни се горе