Германия има само 3 месеца да спаси еврото и ЕС* Еврозоната повтаря онова, което често се е случвало в световната финансова система – кредиторите на практика прехвърлят бремето върху страните длъжници, като се отървават от собствената си отговорност за неравновесието. И ще трябва рязко да смени политиката си, ако иска да успее да се справи с кризата-Джордж Сорос, George Soros.com

След краха през 2008 г. има широко признание от икономистите и обществото, че икономическата теория се провали. Няма обаче съгласие за причините и степента на провала.

Струва ми се, че провалът е по-голям, отколкото се мисли. Той стига до основите на икономическата теория. Икономиката опита да се моделира по примера на Нютоновата физика. Тя се опита да открие всеобхватни и постоянно действащи закони, управляващи действителността. Но икономиката е обществена наука, а между природните и обществените науки има фундаментална разлика. Социалната среда е съставена от мислещи същества, които вземат решения въз основа на приблизителни познания. Точно това икономическата теория се опита да омаловажи.

Социалните събития имат мислещи участници, които изразяват своята воля. Те не са странични наблюдатели, а въздействат върху вземащите решения, чиито решения пък влияят върху хода на събитията. Не съм достатъчно подготвен да критикувам теорията на рационалните очаквания и хипотезите за ефикасния пазар, защото като участник в пазара ги смятам за толкова нереалистични, че никога не съм си правил труда да ги изучавам. Това е самообвинение, но предпочитам да оставя на други подробната критика на тези теории. Вместо това предпочитам да ви изложа

коренно различен подход към финансовите пазари

Вдъхновен съм от Карл Попър, който ме научи, че човешката интерпретация на действителността никога не й отговаря напълно. От една страна, хората се стремят да разберат ситуацията; това е познавателната функция. От друга страна, те се стремят да въздействат на ситуацията; наричам го манипулативна функция. Двете действия свързват в противоположни посоки мислещите същества и ситуациите, в които те участват. При познавателната функция се очаква ситуацията да определи вижданията на участниците; при манипулативната функция се очаква възгледите на участниците да предопределят резултата. Когато двете функции действат едновременно, си влияят взаимно. Двете функции образуват кръгово взаимоотношение. Наричам това рефлексивност. При рефлексивна ситуация вижданията на участниците не могат да отговарят на действителността, защото действителността не е нещо независимо от тях; тя е повлияна от възгледите и решенията на участниците.

Погрешимостта и рефлексивността са свързани като сиамски братя. Без погрешимост не би имало рефлексивност – макар че обратното не е задължително: разбиранията на хората могат да бъдат несъвършени дори при отсъствието на рефлексивност. Обективно погледнато, не съм открил рефлексивността. Други я признаха преди мен под други названия. Робърт Мъртън описа ефекта на самоизпълняващите се предсказания, Кейнс сравни финансовите пазари с конкурс за красота, където участниците се опитват да отгатнат коя ще се хареса най-много. Но тръгвайки от погрешимоста и рефлексивността, аз се фокусирах върху проблемна зона, по-специално върху ролята на погрешните концепции и разбирания върху оформянето на поредицата събития, които доминиращите икономисти се опитаха да игнорират. Според мен

финансовите балони не са чисто психически феномен

Те имат два компонента: доминираща тенденция и погрешната й интерпретация. Балоните се надуват, когато самозахранването е положително, т.е. когато тенденцията и нейната пристрастна интерпретация взаимно се подсилват. Постепенно разликата между тях нараства и става неудържима. След прехвърляне на кулминацията те се преобръщат и започват да си въздействат в обратна посока. Балоните обикновено са несиметрични: растежът е бавен, а пукането е внезапно и опустошително.

Според моята теория финансовите пазари произвеждат балони, докато има тенденция към равновесие. Откакто балоните нарушават равновесието на финансовите пазари, историята е белязана от финансови кризи. Всяка криза предизвиква регулиращ отговор. Така са се появили централизираното банкиране и финансовите регулации.

Зад невидимата ръка на пазара се протяга видимата ръка на политиците

Вместо да правим безвременни закони и модели, трябва да изучаваме събитията в техния времеви контекст.

Кризата на еврото е особено показателна. Властите не разбират нейната същност; те си я представят като фискален проблем, докато тя е по-скоро банков проблем и проблем на конкурентоспособността. И прилагат грешно лекарство: не може да се намали дълговото бреме чрез свиване на икономиката. Кризата се разраства поради неспособност да се разбере динамиката на социалната промяна; валидните до един момент политически мерки се оказаха недостатъчни в момента, когато започна прилагането им. Как се случи това? Моят отговор е, че се появи балон, но не финансов, а политически. Той се отнася до политическото развитие на Европейския съюз и това ме кара да мисля, че кризата на еврото заплашва да разруши ЕС.

Твърдя, че сам по себе си ЕС е като балон

Във фазата на своето раздуване той бе по определението на психоаналитика Дейвид Тъкет “фантастичен обект” – нереалистичен, но изключително привлекателен. ЕС бе материализация на едно отворено общество – обединение на нации, опиращи се на принципите на демокрацията, човешките права и върховенството на закона, при което никоя нация или националност няма доминираща позиция.

Процесът на интеграция се насочваше от малка група прозорливи държавници, които по думите на Карл Попър се занимаваха с мирно социално инженерство. Те признаваха, че съвършенството е недостижимо; затова си поставяха ограничени цели и твърди срокове, след което мобилизираха политическата воля за малки стъпки напред, съзнавайки напълно, че щом ги извървят, ще проличи, че са недостатъчни, и ще се наложат нови стъпки. Процесът се подхранваше от своя успех – много приличащ на финансов балон. Така Европейската общност за въглищата и стоманата се превърна постепенно в Европейски съюз – стъпка по стъпка.

Германия обикновено бе начело на усилието. Когато съветската империя започна да се разпада, германските ръководители разбраха, че обединението на държавата им е възможно само в контекста на по-обединена Европа, и затова бяха готови на значителни жертви, за да го постигнат. При пазарлъците те бяха склонни да дадат малко повече и да вземат малко по-малко от другите. В същото време германските държавници уверяваха, че Германия няма независима външна политика, а има само европейска политика.

Процесът достигна кулминация с Договора от Маастрихт и въвеждането на еврото. Сетне настъпи период на стагнация, който след краха през 2008 г. се превърна в процес на дезинтеграция. Първата стъпка бе направена от Германия, когато след банкрута на “Леман Брадърс” Ангела Меркел заяви, че гаранциите за другите финансови институции трябва да дойдат от всяка държава поотделно, а не от целия Евросъюз. Финансовите пазари загубиха година, за да схванат последиците.

Договорът от Маастрихт имаше вроден недостатък, показващ погрешимостта на властите

Главната му слабост бе добре известна на неговите архитекти: той създаде валутен съюз без политически съюз. Архитектите си мислеха, че когато възникне нужда, ще се появи политическа воля да се направят необходимите стъпки към политически съюз.

Но еврото имаше и други дефекти, за които не се досещаха неговите архитекти и които не са напълно разбираеми и до днес. Вече ясно се вижда, че главният източник на проблема е съгласието на страните членки да отстъпят на Европейската централна банка правото да емитира пари без реално покритие. Когато бе въведено еврото, регулаторите позволиха на банките да изкупуват неограничено количество държавни ценни книжа, без да заделят капитал; по същия начин и централната банка приемаше държавни облигации. За търговските банки бе изгодно да трупат облигации на по-слаби членки на еврозоната, за да спечелят няколко допълнителни базови пункта. По тази причина лихвите се изравниха, но за сметка на това конкурентоспособността се раздалечи. Германия, която се бореше с бремето на обединението, предприе структурни реформи и стана по-конкурентоспособна. В други страни имаше строителен и потребителски бум благодарение на евтините кредити и това ги направи по-малко конкурентоспособни. Тогава дойде крахът от 2008 г. и тези страни се оказаха в положението на тежко задлъжнели държави от Третия свят, и то във валута, която не могат да контролират. Поради разликата в конкурентоспособността Европа се раздели на кредитори и длъжници.

На финансовите пазари им трябваше време, за да разберат, че държавните облигации, смятани за безрискови, са обект на спекулативни атаки и могат да се обезценят; когато го разбраха, рисковите премии скочиха драматично. Търговските банки, които разчитаха на тези книжа за своя баланс, станаха потенциално неплатежоспособни. Така се оформиха двата главни компонента на проблема, с който се сблъскваме:

държавната дългова криза и банковата криза, които са тясно преплетени Еврозоната повтаря онова, което често се е случвало в световната финансова система. Има близко подобие между кризата на еврото и международната банкова криза през 1982 г. Тогава международните финансови власти направиха необходимото, за да защитят банковата система: наложиха лишения на периферията, за да спасят центъра. Сега Германия и други страни кредиторки играят несъзнателно същата роля. Подробностите се различават, но идеята е същата: кредиторите на практика прехвърлят бремето върху страните длъжници, като се отървават от собствената си отговорност за неравновесието. При еврокризата отговорността на центъра е дори по-голяма, отколкото бе през 1982 г. “Центърът” е виновен за мъглявата система, прилагаща мъгляви договори, преследваща мъглява политика и винаги правейки твърде малко и твърде късно. 80-те години на ХХ в. бяха изгубеното десетилетие на Латинска Америка; подобна съдба чака и Европа. Това е отговорността, която Германия и други страни кредиторки трябва да признаят. Но няма признаци, че ще се случи. Единствената им цел е да печелят време.

Понякога това върши работа. Финансовата паника утихва и властите успяват. Но не и този път, защото финансовите проблеми бяха усилени от политическата дезинтеграция. Това е политическият балон, за който стана дума. От лятото на 2011 г. се наблюдава нарастващо бягство на капитал от по-слабите страни. Така неравновесията се увеличават експоненциално. В края на март т.г. Бундесбанк имаше претенции за 660 млрд. евро към централните банки на периферните държави. Тя осъзна потенциалната заплаха и сега води кампания срещу неограниченото наливане на пари, като започна да взема мерки за ограничаване на загубите в случай на банкрут. Това създава самоизпълняващо се пророчество. Щом Бундесбанк започва да взема предпазни мерки срещу банкрут, всеки ще стори същото. Резултатът е ограничаване на достъпа до кредити – особено за малките и средни предприятия, които са главният източник на работни места. Така кризата се задълбочава.

Реалната икономика в еврозоната върви към упадък, докато Германия продължава да е във възход. Пропастта се увеличава. Политическата и социалната динамика също работи за дезинтеграция. Както пролича на последните избори, общественото мнение става все по-критично към политиката на лишения. Нещо трябва да се случи.

По мое мнение властите имат три месеца да поправят грешките си и да обърнат тенденцията. Под власти разбирам главно германското правителство и Бундесбанк, защото при криза кредиторите са на седалката на шофьора и нищо не може да се случи без германска подкрепа. Очаквам гръцкото общество да бъде достатъчно уплашено от перспективата да бъде изгонено от ЕС, за да даде поне малко мнозинство на изборите на коалиция, която е готова да изпълнява сегашното споразумение. Никое правителство обаче не може да изпълни условията и затова върхът на гръцката криза вероятно ще е през есента. Германската икономика също ще отслабва и тогава на канцлера Ангела Меркел ще й бъде още по-трудно от днес да убеди германското общество да приеме допълнителни европейски отговорности. Това е рамката на тримесечния прозорец за действие.

Невъзможно е да се предскаже какво ще стане. Събитията не са праволинейни и може да се развият в безпорядък. Разпадането на еврото несъмнено ще доведе до разпадане и на шенгенската зона, на общия пазар и на самия Европейски съюз. Неизпълними претенции и неуредени спорове могат да поставят Европа в по-лошо положение, отколкото когато бе замислен проектът за обединена Европа.

Но по-вероятно е еврото да оцелее, защото крахът му ще бъде опустошителен не само за периферията, но и за Германия. До края на годината Бундесбанк ще затъне с един трилион евро лоши кредити от периферни държави. Затова Германия навярно ще направи необходимото за спасяване на еврото, но не повече. Разделението в еврозоната между кредитори и длъжници ще продължи да се задълбочава. Евросъюзът ще се превърне в нещо много по-различно – ще стане германска империя с периферия като неин хинтерланд.

Трябва да се убеди Германия да покаже водачество и да запази Европейския съюз. Бъдещето на Европа зависи от нея.

_________

• Реч на Джордж Сорос, произнесена на 2 юни 2012 г. на Седмия фестивал по икономика в Тренто, Италия, която разбуни политическите, икономическите и журналистическите среди в Европа и света.