Отворено писмо от проф. Кръстьо Петков
До представителя на Световната банка в България г-н Тони Томпсън
Уважаеми г-н Томпсън!
Пиша Ви с известно забавяне, за което се извинявам! Поводът е Вашето изказване на икономическия форум, състоял се в София на 17 юни, 2015 г. То имаше широк медиен отзвук и предизвика доста коментари сред колеги икономисти, социолози и политолози. Аз също го намирам за интересно, значимо и провокативно, в добрия смисъл на думата. Но в моето „Отворено писмо“ си позволявам да отида по-нататък: да поставя въпроса защо България стигна до там, че представителят на една от международните финансови институции съветва новите чуждестранни и български компании да бъдат максимално предпазливи, когато инвестират у нас.
*
Нека в началото да се представя, за да са ясни критериите и мотивите, от които се ръководя в моето изложение. Аз съм икономист по образование, професор по икономическа социология и преподавам в български и чуждестранни университети. В миналото, след 1989 г. бях председател на Конфедерацията на независимите синдикати в България, а впоследствие-депутат в 39-то Народно събрание. Заемайки тези позиции, многократно съм се срещал с мисии на Световната банка (СБ) и МВФ . Изпращал съм писма до техните ръководители във Вашингтон и съм получавал интригуващи отговори – главно за стратегиите на двете институции при надзора върху пазарните реформи в България и източноевропейския регион. Участвал съм в дискусии с представители на СБ и в други страни – Унгария, Хърватска, Монголия … Следя редовно публикациите и анализите на експертите на Банката . Преди седмици участвах в експертното проучване, което СБ проведе в България и други страни, поставяйки на външна/независима оценка полезността и ефективността от нейните стратегии и програми.
**
Едва ли някой би възразил, че четирите съвета, които сте формулирал пред участниците в икономическия форум – поотделно и като пакет от консултантски напътствия- са професионално прецизни и емпирично доказуеми. Да, такава е реалната обществена, законодателна и политическа обстановка, в която се прави бизнес в България. Фактът, че ситуацията е сходна на тези в десетки възникващи, напреднали (понякога и развити) пазарни икономики, не оправдава българите. Принципът в суверенното държавно управление (и в т.нар.„ good governance“) e: всяко правителство е длъжно да зачита правовия ред и международните бизнес стандарти.
Само че политико-икономическите обстоятелства понякога са такива, че не държавният суверенитет, а господстващият икономически ред диктуват решенията. Именно този неолиберален „ред“, по начало сгрешен, в комбинация с лошите вътрешни/национални управленски практики, насърчи появата на неблагоприятната бизнес среда, която визирате във Вашето изказване. За съжаление, във формирането и вкореняването на анти-бизнес средата определено участие и принос имат и международните финансови институции (МФИ), респ. СБ. Именно те, в продължение на две десетилетия, направляваха хода на икономическите, социалните, институционалните и –косвено – политическите реформи в България.
Ще се аргументирам защо мисля така, следвайки хронологията на Вашите препоръки (Моите коментари са дадени след всяка Ваша препоръка):
Т.Т.: „Първият ми съвет към фирмите е да стоят максимално далече от изпълнителната власт. Това означава да не се инвестира в сектори, в които се намесва правителството като регулатор или като клиент. Защото за съжаление опитът сочи, че на него не може да се разчита“.
К.П. В свой коментар депутат от българския парламент посочи, че с това изявление сте уволнили правителството. Не е прав! Ако с вербални средства се издаваха окончателни/политически присъди, би трябвало със задна дата да бъдат уволнени всички български правителство от 1991 г. насам, т.е. от времето, когато мисиите на СБ и МВФ се настаниха в София и започнаха да задават дневния ред на пазарните реформи. Припомням, че всички ключови решения на една дузина български правителства след този момент бяха предварително съгласувани и одобрени от щаб-квартирите на МФИ във Вашингтон. За да не бъда голословен, ще посоча някои от тях:
-стартът на т.нар. маркетизация и либерализация на цените през 1991 г., без адекватни предпазни мерки за населението;
- „масовата“ приватизация , последвана от тотално /форсирано раздържавяване след хиперинфлацията през 1996/97 г. (тези „акции“ създадоха фундамента на криминалния сектор в икономиката, чиито агенти и днес прокарват своите корпоративни интереси в правителството и парламента);
-силовото налагане на инструмента „Паричен съвет“, в неговия „чист“ вид, който постави доходите на бизнеса и наемния труд в полузамразено състояние – заради широко прокламираната монетарна стабилност;
-частичната ( доказано некачествена и скъпа за потребителите) приватизация на публичните услуги: напр. водоснабдяване, електроснабдяване и топлофикация;
-заимстване на чилийския пенсионен модел през 2000-2001 г., което обрече на провал днешната пазарно базирана тристълбова система и т.н.
Спирам дотук, за да поставя въпроса: кога Световната банка е била права – през 90-те години и първото десетилетие на 21 век, когато действаше като върховен надзорник на правителствата, или днес, когато предупреждава , че те са ненадеждни и нежелани бизнес-партньори? И още, не е ли редно, преди да се изстреля обвинението „стойте далече от изпълнителната власт!“, да се направи самооценка на приноса на СБ в превръщането на същата тази власт от послушен полеви играч в ненадежден регулатор и клиент!
Т. Т. „На второ място, препоръчвам да се избягва подписването на договори с когото и да било. Ако се съдите по договор в България, рискът да изгубите делото е много голям“.
К. П. Направо недоумявам: означава ли това, че СБ и свързаните с нея финансови институции са бъркали, като са подписвали в миналото десетки договори в България с правителства, НПО, бизнес групировки и други формации? Ако е така, предстои ли смяна на подхода: договорите като обичаен документ за уреждане на икономически и юридически отношения ще бъдат заменени с нареждания, възлагателни писма или просто уговорки между партньорите- извън юрисдикцията на българското правосъдие; което би означавало да се върнем официално към колониалните практики? Не е ли по-просто да се въведат международни частни арбитражни институции, щом глобалните корпорации са се отчаяли, че българският съд е в състояние да издаде каквато и да е обективна присъда!
Т. Т. „На трето място – трябва да се преодолее липсата на квалифицирана работна ръка. Ако искате да успеете, трябва да имате стратегия как ще привлечете специалисти с нужните умения. Вариант е партньорство с висши учебни заведения“.
К. П. В тази си констатация сте прав, г-н Томпсън! Структурните диспропорции на пазара на труда са язвата, която срина крехката система на заетост през шестте години на икономическата криза. Днес, при над 120 000 незаети работни места за висококвалифицирани специалисти, няма как да се постигне оживление и растеж, съпоставим с предкризисните равнища. Съгласен съм и с препоръката към бизнеса да партнира с университетите (което значи – и да инвестира в човешкия капитал).
Ще добавя, че с нарастващи инвестиции трябва да се ангажира и държавата. Тя, за съжаление, следвайки стриктно остеритета, наложен от ЕК, държи ресурса, за висше и средно образование, на символични равнища. Очаквах подобна препоръка да бъде ясно формулирана в иначе стойностните доклади, които СБ разработи о за българската образователна система през миналото десетилетие и през 2012 г., но не намерих подобен текст. Дано се вслушат във Вашето мнение сега!
Т.Т. „И на четвърто място, не влизайте в отношения със силните на деня. Те ще направят живота ви ад и ще ви изхвърлят от бизнеса“.
К. П. Две са моите бележки по повод на последната Ви препоръка. Давам си сметка, че подобни силни думи са непривични за иначе завоалирания език, с който си служат представителите на международните институции при публичните комуникации. Така че, чест Ви прави да говорите директно за „силните на деня“ , за „Ада“ и за „изхвърляне от бизнеса“ – обозначения, които прилагат повече за отношенията в дивата джунгла, отколкото за бизнес-икономиката и политиката в една цивилизована европейска държава, каквато претендира да е България.
Кои са силните на деня в моята страна? Сигурен съм, че в частен разговор бихте се съгласил, че това са олигарсите, партократите и мутрите. Откъде се пръкнаха те?Преобладаващата част са родни продукти – мутанти на бившата комунистическа номенклатура и/или нейни бивши и настоящи прислужници. Днес българското посттоталитарно общество носи всички белези на зрелия олигархизъм, в който мафиотските и мутренските похвати карат бизнеса и редовите граждани наистина да се чувстват като в Ада.
Но генезисът на крими-контингентите в политиката и икономиката е по-сложен и отново има връзка с прилаганите от СБ и МВФ стратегии за реформи още в началото на 9-те години. Позволявам си да Ви разкажа следния епизод, в който участвах като председател на КНСБ:
*
Годината е 1996. Президентите на националните конфедерации от Източна Европа бяхме поканени от Световната банка в Баден край Виена да се запознаем с вариантите за приватизация, препоръчани за /и частично приложени в/ икономиките на страните от постсъветската зона. След като приключи изложението на представителя на СБ, първият въпрос, който му беше зададен от ръководител на полската „Солидарност“ беше: „Кой модел на приватизация е най-добрият“? Отговорът на Вашия колета, високопоставен служител в Банката, беше лаконичен: „Най-добра е бързата приватизация“. Което предизвика контра-въпрос от полския синдикалист: „Но при този подход активите отиват преди всичко в ръцете на червената номенклатура! За какво правихме революцията тогава?“. Насрещната реакция на човека от Вашингтон беше убийствена: „Това е ваш проблем, а не наш!“
*
Предполагам че ще се съгласите, уважаеми г-н Томпсън, че тази позиция, изразена откровено, разголена до цинизъм, възприета буквално, също е допринесла за формирането на кохортата, която наричате „силните на деня“. Бързата приватизация, без контрол върху нейното качество, при корумпирана съдебна система и силни, партийно многоцветни лобистки мрежи, роди политико-икономическите „елити „ и в България, както и в повечето държави от източноевропейския регион. Какво от това, че благодарение на форсираната приватизация днес в моята страна над 80% от активите са в частни ръце и по-малко от 3% от населението притежава материални активи, произвеждащи печалба. Проблемът, както разбирам обаче, не е само „наш“, но и „ваш“, защото шоковите реформи предизвикаха бум на финансово-стопанската криминализация в подопечните ви региони.
Разбира се, далеч съм от намерението да представя СБ като главен виновник за затъването на България, нейната политическа класа, икономика и бизнес в тресавището на корупцията, беззаконието и силовите/нелегитимни похвати. Добре помня, че част от инициативите на Банката имаха полезен ефект, а други просто не бяха спазени от българските правителства. Към първите отнасям създаването на фонда за кредитиране и насърчаване на нова заетост след въвеждането на Паричен съвет; към вторите спада стратегията на СБ за реформа в здравеопазването; както и препоръките за децентрализация на управлението на публичните финанси и т.н.
Учуден съм обаче от мълчанието на организаторите на форума от 17 юни т.г. -официални, високопоставени представители на българското правителство, което вие едва не „уволнихте“! Защото въпросите, които сте повдигнали на дебата, засягат първо тях и после българския бизнес и гражданството като цяло. Надявам се, че дискурсът ще се повтори, а публичните реакции ще се правят в нов ракурс: кой, кога и защо е бъркал в управлението и надзора на българския икономически преход. И още: закъснели ли са Вашите съвети (вкл. моите бележки и разсъждения); или все още не е късно със съвместни усилия и коректно партньорство да помогнем да се оздрави българския политически, икономически и бизнес климат!
Искрено Ваш: /п/ Проф. Кръстьо Петков