Предрасъдъците-основна пречка за християнското единство

Предрасъдъците-основна пречка за християнското единство

Аргументите, изложени в статията „Коя е истинската църква?”, ни дават достатъчно основание да считаме, че съвременната християнска църква се състои от всички вярващи, които са приели господството на Иисус Христос и изповядват Никейския символ на вярата, независимо от това към коя от трите й разновидности принадлежат (източното православие, римокатолицизма или протестантството). Следващият въпрос, на който трябва да намерим отговор е: Какво пречи да бъде постигнато така желаното единение между съществуващите християнски изповедания? Относно единството между християните Божията воля е съвсем ясна и категорична – „Да бъдат всички в съвършено единство!”, Йоан 17: 20-23. За голямо съжаление през църковната история тази воля многократно е била пренебрегвана. Тук изобщо не се имат предвид основателно отлъчените еретични групи, възприели лъжеучения, които противоречат на фундаменталните истини на християнската вяра. Печално известен факт е, че в Църквата са ставали и други разделения – предимно заради водената борба за власт и влияние или заради различия по сравнително маловажни въпроси (за такива могат да бъдат считани онези становища, които не засягат пряко връзката ни с Бог и нашето вечно спасение). Именно единението на разделилите се по такива причини християнски общности е основната цел на християнския икуменизъм. Под такова единение не трябва да се разбира непременно административното обединение, което на практика е почти невъзможно, а възстановяването на нарушеното братско общение, изграждането на духовно единство и взаимно уважение, както и на ясна обща позиция по важни морални въпроси, засягащи обществото. Понятието икуменизъм произлиза от гръцката дума oikoumene, означаваща вселена. Икуменическа или Вселенска се е наричала ранната християнска църква преди разделението. Това прилагателно се използва и днес, за да обозначи Вселенския патриарх, който по канон се счита за пръв сред равни между патриарсите на източно-православните църкви. С понятието християнски икуменизъм се нарича процесът на сближаване и единение между християнските изповедания, започнал в началото на XX в. Веднага трябва категорично да заявим, че този процес няма нищо общо с пагубните тенденции за въвеждане на нов световен ред, включващ обединението на всички религии (масонство, интерфейтизъм, билдерберги и др.). Християнският икуменизъм не само с нищо не подготвя появата на антихриста, както си позволяват да твърдят някои, а напротив, той помага Църквата най-после да изпълни ясно изявената Божия воля за нейното единство.

Предразсъдъците в нашето общество

Налага се да направим печалната констатация, че за наш срам страната ни се нарежда сред онези държави, в които усилията за възстановяване на християнското единство срещат най-голямо неразбиране и съпротива. Твърде дълго обществото ни е държано в неведение и изолация спрямо започналия в световен мащаб процес на единение на Църквата. Онова, което все пак достига до нас по този въпрос, в повечето случаи е представено така изкривено и отблъскващо, че става последното нещо, което би привлякло вниманието на мнозинството наши сънародници. Няма да бъде преувеличено, ако заявим, че църквата и обществото ни са станали жертва на тенденциозна дезинформация и манипулация. Тя има за цел да представи набиращия скорост християнски икуменизъм като някакво маловажно и погрешно явление. Стигнало се е до там, че публикациите на български език по темата за възстановяване единството на Църквата да бъдат крайно ограничени и оскъдни, а преобладаващата част от тях – изцяло негативни. Затова никак не е за учудване, че у нас самата дума икуменизъм предизвиква отрицателни настроения и нагласа. Положението обаче става съвсем друго, ако си направим труда да се запознаем с публикациите на същата тема, но издадени в други християнски страни и на други езици. Изненадващо е как може изведнъж изкривената, гротескна картина да отстъпи място на една друга, съвсем различна действителност! За да се измъкнем от задушаващата хватка на тежките предразсъдъци е необходимо отново да потърсим някои отговори, като този път оставим фактите да ни говорят сами. Съвсем редно е да се запитаме: Доколко сме запознати с важните исторически събития, случили се в тази връзка през последните десетилетия? Учредяването на Световния съвет на църквите (ССЦ) през 1948 г. в Амстердам от Вселенската патриаршия и редица протестантски църкви, постави началото на нов етап от сближаването на християнските изповедания. Към тях в началото на 60-те години се присъединиха всички автокефални православни църкви, включително и Българската. Понастоящем ССЦ включва 349 църкви, представляващи около 560 милиона християни по света. От своя страна Вторият Ватикански събор (1962 – 1965 г.) даде още по-силен тласък на икуменическия процес, като промени коренно и драстично отношението на Римокатолическата църква към другите християнски конфесии. Едно от най-важните решения на този събор е за предприемане курс на сближаване между „сестрите църкви”, без това да води до тяхното взаимно „поглъщане” или обезличаване.

В резултат на това днес за Римокатолическата църква протестантите вече са „отделилите се братя”, а не разколници или еретици, за каквито са били считани в миналото. Същият събор се оказва най–значимият в съвременната история на Римокатолическата църква и по друга причина. Освен че слага край на Контрареформацията (съпротивата срещу Протестантството), в деня преди заключителното му заседание – 7 декември 1965 г. се стига и до вдигането на Голямата схизма (разделението) с Източноправославната църква. На тази дата Вселенският патриарх Атинагор и Римският папа Павел VI отменят взаимното отлъчване, наложено през далечната 1054 г. от техните предци – Константинополския патриарх Михаил Керуларий и папа Лъв IX. Това бележито историческо събитие, поставило край на 9 – вековната вражда, свари съвсем неподготвени голяма част от православните йерарси. За жалост някои от тях (в това число мнозинството от българския клир) и до днес продължават да се държат така, сякаш схизмата все още съществува!

Твърде показателно е, че едновременно с предприетите на човешко ниво организационни действия за възстановяване на християнското единство, през 60-те години на XX в. в средите на традиционните изповедания съвсем спонтанно се заражда и най-бързо растящото духовно движение в историята на Църквата – харизматичното. Наричано още петдесятно-харизматично, това неформално движение възстановява важното значение на изпълването със Светия Дух и действието на духовните дарби за християнския живот и служение. Така мощното харизматично движение от своя страна съдейства за духовното свързване на различните християнски изповедания, потвърждавайки правотата на християнския икуменизъм. Изливането на Свeтия Дух и проявленията на духовните дарби сред християните от различни конфесии е поредното свидетелство, че въпреки допуснатите разделения на човешко ниво, за Бог Църквата си остава една!

В същият дух на единение през 1993 г. в гр. Шамбези, Швейцария е даден ход на преговори, за да бъде преодоляно едно друго, още по-старо разделение, довело до изолацията на древните източни църкви – Арменската, Сирийската, Коптската и Етиопската, наричани още дохалкидонски или монофизитски. На фона на тези подобряващи се междуцърковни взаимоотношения, най-озадачаващо през 1998 г., Българската православна църква напусна Световния съвет на църквите. Съвсем уместно е да си зададем логичния въпрос: Защо ССЦ беше напуснат само от Българската и Грузинската православни църкви? Защо това не направиха и другите православни църкви, представляващи много по-значимата и многобройна част от източноправославното християнство?

Та българските православни йерарси ли са духовно най-извисени и прозорливи? Самата ни църква признава факта, че нейното сегашно състояние буди сериозна тревога. Редом с многобройните проблеми по-наблюдателните от нас отдавна са забелязали, меко казано, странната политика на БПЦ по въпроса за християнското единение. По адрес на настоящия вселенски патриарх Вартоломей I нашият клир си е позволявал какви ли не хвалебствия и анатеми:

От една страна възхвали и благодарности при посещенията му у нас в защита на патриарх Максим и Св. синод на БПЦ в спора с Алтернативния синод. Интересно е, че във всички подобни случаи на получена подкрепа винаги е бил изтъкван каноничният статут на Вселенския патриарх като „пръв сред равни” измежду всички патриарси на автокефалните православни църкви.

От друга страна обидни хули и обвинения в предателство за неговото дейно участие в икуменическите срещи с висшите представители на Римокатолическата и Протестантската църкви. Разбира се, в тези случаи патриаршеското му достойнство на предстоятел на Източноправославното християнство не се и споменава. Важно е обаче да се отбележи, че предприетият ясен курс към християнски икуменизъм не е някаква мимолетна прищявка на сегашния патриарх Вартоломей I, а се явява обоснована, последователна и неизменна позиция на Вселенската патриаршия, отстоявана през последните 60 години. Когато през май 2010 г. над 130 хиляди католици, протестанти и православни се събраха в гр. Мюнхен, за да отпразнуват най-после заедно Деня на Църквата (виж статията „За християнско единство”), българският православен сайт „Достойно есть” в информация за това събитие заклейми всички православни участници с обидната и безумна квалификация – „православни вероотстъпници”! Тя беше отправена към висшите представители на Вселенската патриаршия – митрополит Василиус и гръцкия митрополит за Германия и екзарх на Централна Европа Августин, както и към представителните православни хорове на Руската, Румънската и Сръбската патриаршии.

Тяхното „предателство” се състояло в съвместното им участие в празничните богослужения с високопоставените делегации на Римокатолическата и Евангелската църкви в Германия, посветени на Християнското единство! Нима може обществото ни да продължава да бездейства и тихомълком да толерира подобни прояви на „православен” фанатизъм и екстремизъм?! Колко още ще си затваряме очите, когато някой си позволява да отправя публично клевети и обиди към онези, които са се заели с нелеката задача да проправят път към постигане на така желаното от всички здрави сили християнско единение?! Какво са ни виновни Вселенският патриарх или пък патриарсите на Руската, Гръцката, Сръбската и Румънската православни църкви, както и тези на най-древните патриаршии – Йерусалимската, Антиохийската и Александрийската, за това, че продължават своето членство и взимат участие в инициативите на икуменическия световен съвет на църквите? Дори самият Йерусалимски патриарх Теофил III, който всяка година на Велика събота, измолва в храма на Гроба Господен Благодатния огън, е привърженик на икуменизма и е член на управителния орган на Световния съвет на църквите. (1) Твърде показателно е, че неговото участие в управлението на най-голямата християнска икуменическа организация изобщо не се оказва пречка при измолването и приемането на Благодатния огън!

За жалост дори и такива аргументи трудно могат да променят възгледите на хора, които се изживяват като поборници на „истинското" православие. Нe e тайна, че точно църквата е мястото, където могат да се намерят най-много хора със закостеняло мислене. Те са готови да пазят на всяка цена статуквото, без изобщо да се замислят дали то е правилно. И през ум не им минава, че могат да защитават нещо, което е било изкривено и изопачено далеч назад в миналото и яростно се съпротивяват на онези, които съвсем основателно са се заели да го поправят. Такава е истината за съпротивата срещу християнския икуменизъм.

Тревожно е, че точно нашата православна църква се намира под силното влияние на хора с такова мислене. Това са предимно представители на черното духовенство, които в своята самозабрава си позволяват да обвиняват патриарсите на водещите православни църкви в предателство и вероотстъпничество?! Вместо обаче да слушаме техните тиради, по-добре да проверим къде се намираме сега самите ние и накъде всъщност ни води мнозинството от нашите клирици. Веднъж огледали се, лесно можем да установим, че сме вкарани в … „трета глуха"! Вече 14 години изминаха откакто БПЦ напусна Световния съвет на църквите. През всички тези години само ние с грузинците гледаме „умно” отстрани и бойкотираме.

Цели 14 години никой друг не е последвал нашата самоизолация. Да, добре ни е известно от историята, че Българската православна църква умее да чака. Но какво ли би станало, ако докато си чакаме отстрани, пропуснем най-добрата възможност, която Господ ни дава, за да се поправим! Най-после трябва да погледнем Истината в очите (т.е. Самия Христос) и честно да потърсим отговор на въпроса: Основателен ли е страхът от християнския икуменизъм?

Да, но само за онези, които искат да разделят и така да владеят. Само за онези, които в самозабравата си градят в Христовата църква свои губернии и държат под деспотичен контрол вярващите като всяват страх от всички околни. За такива всеки християнин, който не е от „техните”, се вписва в образа на врага с друго кръщелно свидетелство. Само Господ знае колко вреда и колко позор са нанесли такива хора със злодеянията си през хилядолетната история на Неговата църква.

То не са ли били: насилствените покръствания (използването на държавния апарат за принудително налагане на вярата), гнусната симония (купуването на църковни постове и заемането им от недостойни хора), коварното фанариотство (използването на вярата за погърчване на християните от други етноси), извратените индулгенции (продажбата на опрощение за грехове) или пък чудовищното насилие и жестокост на кръстоносните походи и Инквизицията.

Разбира се, в наши дни поради отделянето на църквата от държавата средствата за манипулация и контрол над християните са далеч по-рафинирани. Те се проявяват предимно чрез обучение и възпитание на вярващите в тесногръдо мислене, довеждащо до още по-силно закрепостяване и капсулиране. Така последните са настройвани вместо да търсят разбирателство и духовно единство със своите братя и сестри от другите християнски изповедания, напълно да ги отричат и отбягват! Как ли обаче изглежда всичко това в Божиите очи?! Крайно време е всички ние, които наистина се стремим да следваме Спасителя, да разширим кръгозора си и излезли извън тесноцърковните рамки да направим откритието, че не сме единствените!

Само ако свалим конфесионалните си очила бихме могли да разпознаем в мнозина православни, католици и протестанти присъствието на същия Христос, който живее и в самите нас! Едва тогава бихме могли да разберем истинските мащаби на Христовото спасително дело, което въпреки фарисейщината, въпреки тесногръдието, въпреки разделенията и междуособиците е успяло да достигне хора по всички континенти от всеки народ и от почти всяко племе и език. Тежко ни и горко, ако побързаме да ги заклеймим и отречем като някакви си там „инославни еретици”, само защото те принадлежат към друга част на Християнската църква! Само след като направим удивителното откритие колко много християни съществуват извън рамките на нашето изповедание, можем да осъзнаем отговорността си да участваме в процеса на единение на Църквата. Да събираме с Христос, а не да разпиляваме! Лука 11:23

презвитер Николай Сомов Християнски информационен център – Смолян

Вирни се горе