Златоград открай време е бил „врата към Големия свят”, затова жителите му не без основание твърдят, че оттук започва България. До него достига не само мекият живителен полъх на Беломорието, но и влиянието на различни култури, белязали с яркия си отпечатък местните обичаи и бит.

Днес това красиво кътче на Родопа очарова с белите къщурки с кръгли комини и някогашния си дух на възрожденско селище.

В Златоград се намира сградата на първата пощенска станция в България. В центъра на старата му част се издига и „Успение Богородично” от 1834 г. – най-старата църква в Родопите, както и първото в този край килийно училище.

Първо тук през Възраждането пристигат европейските нововъведения в областта на техниката и земеделието. През ХIХ век златоградчанки първи дръзват да заменят селските си носии с елегантни градски тоалети по последен крясък на европейската мода.

В наши дни Златоград отново се нарежда на едно от първите места – този път по предприемачество и далновидност. Благодарение на инициативността на местен бизнесмен, в началото на ХХI век старата чаршия на градчето се събужда за нов живот.

С негови лични средства, както и с финансовата подкрепа на европейски фондове, изостаналите, рушащи се къщурки, бяха реставрирани, а в приземния им етаж отвориха врати работилнички за традиционни занаяти. Така се оформи единственият засега у нас частен т. нар. ареален етнографски комплекс. Градът, който допреди това тънеше в забвение, изведнъж се напълни с туристи:

„През 2001 г. разполагахме само с един хотел с 10-ина легла и почти нямахме посетители. Сега имаме много хотели и къщи за гости и посрещаме близо 90 хиляди гости годишно” – хвали се Александър Митушев, предприемачът, заел се с възстановяването на комплекса и с туристическото облагородяване на града.

В миналото селището се наричало Беловидово заради ослепително белите си къщи, накацали като птици по родопските чукари. Скитайки се в старата му част, се убеждавам, че не е изгубил нищо от някогашния си чар. Първото нещо, което прави впечатление, са облите бели комини щръкнали над неизменните червени покриви. Зиме от тях се понася сребриста нишка дим, която се осуква в небето и се губи високо сред планинските гънки.

Повечето къщи са над 200-годишни, изграден от камък, дърво и кирпич, някои са все още обитаеми. Други са превърнати в малки хотели. В местните работилници майстори възраждат старите родопски занаяти. Надниквам в резбарската, грънчарската, ножарската и медникарската работилничка. В златарското ателие разглеждам изработените по стари технологии пафти, огърлици и си харесвам едни ретро обеци ..

В тъкачницата пък ми показват как се тъкат родопски халища и ме подканват да се пробвам на стана. Наблизо е и сърачницата, където произвеждали хамути, юзди и седла за кон и магаре. Внесени преди повече от 150 години шевни машини са изложени в терзийницата, от която ми предлагат да си купя ръчно изработени ризи, престилки или дори цяла родопска носия. „Издирваме стари носии и от тях се учим на занаят” – обяснява Марина Теритова, майсторка на гайтани и добавя:

„ Гайтанът навремето се е използвал за съединителните шевове на дрехите и за украса. Колкото повече гайтани имала една носия, толкова по-богат бил притежателят й. Изработваме и сувенири от гайтан. Като тези цветенца например, или тези пеперудки като брошки или за украса на косата.”

Докато обикалям по необичайно безлюдните улички на ареалния комплекс се наслаждавам на кристален въздух и родопска красота. И разбира се всеки гост е добре дошъл в Старото кафене от 1823 г. , където предлагат великолепно кафе на пясък.

Възможности за настаняване тук – колко щеш. Но през лятото е добре да си направиш резервация, защото тогава трудно се намират свободни места, уверяват ме местните. Същото важи и за фолклорните фестивали, които редовно се провеждат в етнографския комплекс.

Без значение дали ще е Фестивал на виното или на стари градски песни, възстановка на „Пеперуда” – обичай за измолване на дъжд, или т. нар. „Скариада” – скара на балканските народи, тук всяко празненство завършва с всенародно кръшно хоро на мегдана. Да не говорим,че “белият град” се намира на по-малко от стотина километра от ласкавите плажове на Беломорието…

Венета Николова