НЧ “Светлина 1925”, с.Момчиловци обяви банкова сметка за набиране на средства за издаване на книга за родовете на Момчиловци, написани от отец Константин Канев.

При превеждане на средствата да се упоменава целта -"Издаване родовете на Момчиловци" На всяко тримесечие ще бъде даван публичен отчет на постъпилите и изразходваните средства.

“БАНКА ДСК” ЕАД, КЛОН СМОЛЯН

IBAN:BG42STSA93000000664560. BIC – STSABGSF

Булстат – 000609122

Кратка биография на Константин Канев

Мария Райчева Симидчиева – Канева

Константин Канев (Каньо Илиев Канев) е роден на 26 февруари 1917 г. в с. Момчиловци в семейството на овчаря Илия Канев Андреев и Шина Петрова Андреева (по баща Анилова). Илия произхожда от овчарски род и е син на прочутия народен певец Каньо Андреев, който знаел, както казват, около 1000 родопски песни, 500 турски и 500 тракийски. По сведения на негови съвременници, Каньо Андреев по цял ден пеел. Македоно – одринската революционна организация го използвала да отвлича вниманието на войниците от турския граничен пост в землището на Момчиловци на границата между Източна Румелия и Османската империя, за да пренасят тайно оръжие. Тези войници познавали Каньо Андреев и го карали винаги, когато минавал покрай тях, да им пее турски песни.

Шина Петрова Анилова има много тежко детство с майка мащеха, която се отнася зле с нея. Неграмотна е, но притежава таланта да създава нови народни песни. Известна е като народен поет. Умее да реди в народни стихове песни, пожелания. Така Каньо наследява от дядо си музикалност и хубав глас, а от майка си поетичен талант и усет към „мелодията” на родопския диалект. Каньо е най – големият от петте сина на Илия и Шина. Расте като будно и много палаво дете.

Илия Канев желае най-големият син да го наследи в овчарския занаят и на него залага най-големите си надежди един ден да поеме стадото. Има намерение да му даде само елементарна грамотност и го изпраща на училище в родното село. Един от учителите на Каньо е Златанов, даскал от Македония. Той забелязва заложбите на Каньо и казва на баща му: “Илия, това дете е умно, трябва да го учиш”. А Илия отвръща: “ Да няма да го правям поп.” Един ден Каньо е с майка си отвън на двора. Една циганка минава покрай къщата на Каньо и предрича: “За това дете да знаеш – на сух камък жито ще расте.” Каньо учи до 7 клас в прогимназията, а след това 2 години баща му го води с овцете през зимата в Кърджалъка. Там през една от зимите му измръзват краката и баща му го завежда при едно младо семейство, където го лекуват и напълно оздравява. Тогава Илия Андреев си казва: “Това дяте не е за овчар.”, но пак не се съгласява Каньо да продължи учението. Каньо винаги си носи едно евангелие в торбичката и има силно желание да стане свещеник. Както разказва отец Канев по-късно, това желание е вдъхновено и от примера, който му дава неговият чичо – Хаджи Неделчо Канев. Той е прочут каменоделец, минал италианска школа на каменоделството и сътворил шедьоври като камбанариите в Момчиловци и Славейно, църквата в Борово, параклиса Света Неделя в Момчиловци, много каменоделски чешми, построил паметника – костница край село Полковник Серафимово. Хаджи Неделчо се обрича на безбрачие и на църквата. Още се носят легенди в Момчиловци за неговия свят живот и за умението му да тълкува Библията.

След двете зими, прекарани в Кърджалъка, Каньо и Петър – втория по ред от братята са оставени с яловите овце на Чуфаджийца, Чепеларско землище. Част от местността е притежание на семейството. В същото време Каньо иска да кандидатства в семинарията в Пловдив. Наближава приемният изпит, а той няма нито позволението, нито подкрепа от страна на баща си да се яви на изпита. Плаче и се моли, често влиза в параклиса „Св. Дух” ( сега в двора на Обсерваторията на Рожен ) и на колене със сълзи се моли Господ да му даде сили в тази ситуация. Тринадесетгодишният Петър, като вижда желанието на брат си, се съгласява сам да остане с овцете. Каньо тръгва пеша за Пловдив. Преди да се отдалечи, му извиква от отсрещния баир: “Петьооо, да не оставиш овцете.” Каньо тръгва за приемен изпит в семинарията с носия и овчарска торбичка. До Чепеларе стига пеша, а оттам – на калника на един камион успява да се добере до Пловдив. Отсяда у чичо му Гочо – Кикьота, който има заведение в Пловдив на Бунарджика. Скарва му се, че е отишъл без позволението на баща си, но го приема. Преди Втората световна война Пловдивската семинария е едно от най елитните училища в Царство България. Напливът и конкуренцията за тези училища е голяма. Освен познанията по теология, доброто възпитание и обноски, в семинариите се изучават и езици, които се преподават в класическите гимназии, а именно – френски, английски и немски, старобългарски, руски, гръцки и еврейски. Както отец Канев по-късно разказва: “ Га отидах в семинарията, я – с одялце на рамо и с носия, а другите кандидати – с родителите, от богати семейства, с градски дрехи.” Въпреки това Каньо смайва комисията, когато запява родопска песен. Всички дошли за изпита са изненадани от гласа му.

Когато се връща в Момчиловци, баща му го запитва: “Какво стана, прийоха ли та?” – “Прийоха ма, тятьо.” – “Охсии, какво ша правям сига?” – завайква се Илия Андреев, най-напред, че трябва да търси овчар и след това – заради разходите. Така Каньо постъпва в Пловдивската духовна семинария през 1933 г. Първата такса за семинарията я плаща Хаджи Неделчо Канев. Приготвят му униформа. Семейството няма възможност да ушие палто на Каньо за първата зима в семинарията и той се разболява от пневмония, за щастие не фатално, както често се случва тогава. Първата година младият семинарист има сериозни проблеми с българския език, по който предмет често получава двойки, защото най-много му пречи диалектът. През втората година в семинарията една случка оказва огромно въздействие върху по-нататъшното му развитие. Семинаристите от Родопите са заведени на юбилей на Стою Шишков. Уважението и почитта, които изтъкнати личности и обикновени хора засвидетелстват към юбиляра, впечатляват дълбоко Каньо и Стою Шишков става негов кумир и пример за подражание. Още от семинарията започва да записва народни песни, интересува се от миналото на родното си село и разпитва стари хора за отминали събития. Огромно впечатление му прави, че първият исторически труд на Шишков е посветен на историята на неговото родно селище Устово. Така още тогава Каньо си обещава да се посвети на изучаването на миналото на родното си село. Групата семинаристи посещават и музея към тогавашния Френски колеж в Пловдив, където Стою Шишков е един от основателите и дарител на голям брой експонати. Каньо прави за себе си извода, че „щом се търси миналото на едно село, ще трябва да се съхрани и красотата на неговата материална култура”

Без да се отчайва от неуспехите си по български език, започва да преписва разказите на Йовков, за да бъде в последните класове най-добрия по риторика в семинарията. При официални посещения от страна на висшето духовенство, Пловдивската семинария се представя с негови изяви по риторика. Като ученик в семинарията изнася проповеди в църквата в Момчиловци. След като завършва с отличие през 1939 г., е певец в църквата и работи към Горовладелска кооперация Касъмдере – Момчиловци, като изработва дяловете. Запознава се с бъдещата си съпруга Мария Райчева Аврамова, от рода на прочутия възрожденец поп Васил Аврамов. Хаджи Неделчо Канев, забелязал будния й ум и познавайки благородството на нейното семейство, я харесва за съпруга на своя племенник Каньо. Мария тръгва на училище на 5 години и е най-добрата ученичка в класа, въпреки че е 1-2 години по-малка от съучениците си. След това учи в Стопанското училище в Устово. В същото време идва нареждане от Пловдивския митрополит, Каньо да стане свещеник. Това е възможно само след сключване на брак. Мария Аврамова напуска училище. Получават специално разрешение от владиката за женитба, защото Мария тогава е непълнолетна – едва на 16 години. През 1940 г. Каньо се оженва за Мария Аврамова. Ръкоположен е за свещеник в София и през януари 1941 г. идва като свещеник в селото. Приема християнското име Константин вместо прабългарското езическо име, което му е дадено по рождение – едно от условията да бъде свещеник. Започва да служи всеотдайно на паството си. Най- напред предварително се готви и пише всяка проповед. Посещава болни. Работи в сътрудничество със селските лекари. Когато някой има нужда от медицинска помощ, уведомява лекарите, а когато те преценят, че има нужда и от „духовен лекар”, го молят за съдействие. От 1940 г. започва системно да събира сведения за миналото на Момчиловци. Наред с проучването на историята на Момчиловци събира документи, снимки, случайно намерени археологически артефакти, предмети на бита..Както той по-късно казва: ”За много експонати са ми предлагали съблазнителни суми от музеи и колекционери и когато съм се съблазнявал, пред мен е изпъквал дарственият поглед на Стою Шишков от сцената на Пловдивския театър.“ По негов пример по-късно той внася цялата си колекция в музея в Момчиловци. Прочита „Из Долината на р. Арда”, която става като учебник за начинаещия изследовател и „Българомохамеданите” на Стою Шишков, където му прави впечатление болката и обичта на автора към нашите еднокръвни братя. Затова и неслучайно една от първите му публикации и първата в сп. Родопи е „Българомохамедани в с. Горно Дерекьой”. Историята се превръща в една от страстите му. Тази страст е вдъхновена от любовта към родното място и към хората. В историята той вижда не толкова политически и икономически промени, колкото сбор от човешки съдби. Има таланта да се поставя на мястото на хората от миналото и да разбира мотивите за тяхното поведение и постъпки не от гледна точка на неговото съвремие, а от гледна точка на съответната епоха. Друга негова страст е пчеларството, с което се занимава до края на живота си. По време на Втората световна война е командирован в с. Исикьой в Беломорска Тракия (сега в Гърция) като свещеник. След 1944 г. за свещениците и за църквата настават тежки времена. Смирено претърпява всички нападки и унижения по време на тоталитаризма. Въпреки трудните времена успява да съхрани православните традиции в Момчиловци. Дух Свети му помага да постигне това с благост, смирение, прошка, с всеотдайност към свещеническата служба. На съпругата си споделя, че се изморява не от физическата и умствената работа по време на службата, а от емоциите, от това, че той преживява тази служба. Известен е в района с вдъхновените си проповеди за Бога, за светиите, за християнския морал и традиции, за обичта към Отечеството. Проповедите му са винаги емоционални, тъй като самият той е много чувствителен и в същото време са много актуални, свързани с моралното състояние на паството му и българското общество въобще. Днес фактът, че Момчиловци е едно от селищата с най – здрави християнски традиции в района, се дължи и на всеотдайната свещеническа служба на отец Канев. През 1942 г. се ражда първият му син Илия, а през 1944 г. – вторият син Райчо. Активен читалищен деец е заедно със съпругата си Мария. По негова идея, подсказана му от проф. Христо Вакарелски, се създава музей за историята на селото към Читалище “Светлина”, като се събират над 2 700 експоната. Той става най – големият дарител на музея. Изследвайки историята на селото, събира много документални и веществени доказателства. Сега в музея негово дарение е по-голяма част от експонатите в отделите Археология и Възраждане, голяма част от документите, някои експонати от отдел Етнография. При изследванията си използва преводаческите услуги на проф. Страшимир Димитров и на Светослав Духовников, които превеждат османотурски документи. Тези документи той използва за историята на селото и при проучването на родовете. От 1940 г. до 1975 г. пише историята на селото. Сътрудничи на списание „Родопи”, като публикува части от своите историческите изследвания за Момчиловци и района. Написва история на родното си село от около 2000 печатни страници. Често има колебания, дали той е подходящ да издаде написаното. По негова идея се сформира комитет в читалището, който трябва да напише история на селото. Различни читалищни дейци отговарят за написването на отделни глави от бъдещата книга. Тогава се запознава с Николай Хайтов, който му дава кураж да пише и да не се отказва от авторството на написаните вече страници. Казва му: “Колектив история не може да напише. Пиши смело. Пиши на майчиния си език.” Написването на този труд дължи на интереса към историята, на дългогодишния упорит труд и на съпругата си Мария, която поема цялата работа в къщи, за да осигури необходимото свободно време на съпруга си. Неволно и тоталитарната власт му осигурява свободно време с гонението срещу църквата и със насаждането на атеизъм у хората. Отказва се от Духовната академия, където продължават почти всички негови колеги, защото вече се бил посветил на написването на историята. Трудно някои партийни величия се съгласяват свещеник да издаде такъв труд. Отново тази пречка е преодоляна благодарение на застъпничеството на Николай Хайтов. Имало така наречената норма за селска история – не повече от 300 страници. Това трудно може да стане от 2000 страници. Правят компромис – Историята на Момчиловци да бъде 600 страници. Така били орязани интересни части от ръкописа, които и до днес не са публикувани. Историята излиза от печат през 1975 г. и се радва на голям успех и популярност. Представянето на книгата се превръща в истински празник за цялото село. След излизането на Историята на Момчиловци пише разкази, свързани с действителни случаи. Публикува ги в списание „Родопи”. Приживе издава два сборника с разкази: „Родопски сказания” – през 1983 г. и „Юдина ела” – през 1988 г. Проучва и родовете на Момчиловци, което се оказва много по-тежък труд от историята. Написва около 60 рода, не успява да изследва още 6 рода. Докрай носи в главата си огромната информация за родовете, която знае наизуст. Къщата му винаги е пълна с гости. Дори официални гости на селото преди 1989 г. често отсядат в неговия дом. Учени и студенти непрекъснато идват в дома му и черпят от него информация за научните си разработки. До края на живота си ежедневно поглъща огромна информация, най-напред от литературните вестници и списания и от книги, а също така и от електронните медии. След 1989 г. прощава на всичките си врагове от тоталитарния период. Тогава рязко спада творческата му дейност. В Родопите няма вече достатъчно свещеници. Въпреки напредналата му възраст Пловдивският митрополит му възлага обслужването на 4 църкви – в Момчиловци, Соколовци, Петково и Славейно. Нараства интересът към църквата, възраждат се вярата и християнските традиции. Работата му на свещеник се увеличава неколкократно. Още повече, че той е съкрушен от загубата на сина си Райчо през 1988 г., който почива на 44 години. След 1989 г. отец Канев и Дора Янкова по време на кметските й мандати в Момчиловци оформят една истинска лидерска двойка, на която в голяма степен се дължи разцвета на селото през тези години. През 1997 г. е приет в Съюза на българските писатели. Малко преди смъртта си е удостоен със званието „Почетен гражданин” на град Смолян. Умира на 26 юни 1998 година във Военномедицинска болница в София. Свещеник Константин Канев е една изключителна личност. Боговдъхновена е неговата огромна духовна енергия. Ще остане в паметта на хората като истински духовен пастир.