В навечерието сме на най-големия християнски празник Възкресение Христово. Време за размисъл, за смирение и покаяние. В тези светли дни гостуваме в храм „Св. Дух“ в Смолян на отец Иван Марински, който обслужва църквата вече десет години.

Великден

„Христовото Възкресение трябва да е отправна точка за смисъла ни на живот. Ако вярвам, че Христос е възкръснал и вярвам, че чрез Него аз също ще получа възкресение и вечен живот в Неговото царство, то това би следвало да омаловажи в голяма степен ежедневните проблеми, с които се сблъскваме. Освен това би трябвало да променим и отношението си към света, в който живеем, и към хората, с които ще бъдем заедно във Вечността и ще продължаваме да следваме пътя към Бога. Великден е единствен. Това е денят, в който се случва едно събитие, само по себе си най-великото в цялата човешка история. Иначе названието на празника е друго, общоприето в целия православния свят – Пасха. Пасха е еврейски празник и води началото си от момента, в който евреите напускат Египет. Пасха означава изход, означава края на робството. Празникът се християнизира и става символ на нашия изход към Спасението.“

Чудото на Възкресението

„Едва ли някой може да обясни чудото на Възкресението. То противоречи на всякакви физически закони. Това всъщност е в основата на християнството – да вярваме в нещо, което не сме видели с очите си. Спомнете си апостол Тома, който осем дни след като другите ученици вече са видели Христос, не иска да повярва, че е възкръснал, докато не го види, докато не докосне раните му. Това е Апостол Тома – този, който е бил със своя учител, който е видял на какво е способен, как цери болни, как възкресява мъртви хора и въпреки това се съмнява. Христос се явява пред него и му казва: „…ти видя и повярва, но блажени са тези, които не са видели и са повярвали“. Всъщност това е в основата на християнството – вярата във възкресението, вярата във възможността човек да живее вечно и в това, че не всичко свършва тук, на земята.“

Вярата на българина

„Не можем да очакваме, че всеки човек прекрачил прага на храма, знае какво точно прави там. Но ние не трябва да съдим кой с какви чувства идва тук. За мен винаги е било важно как църквата посреща хората. Ние сме длъжни да ги посрещнем с отворени сърца, с усмивка. Тогава човек може да се върне и втори, и трети път в храма и може би ще започне истински да живее. Смея да твърдя, че допреди няколко години въпросите на хората бяха прекалено битови. Напоследък обаче те все повече търсят смисъла на вярата си. Радвам се, защото ставам свидетел на промяната на хората, а това вече е великото тайнство на Бог, който може да докосне сърцето на човек и да го промени.“

От какво Възкресение имат нужда българите?

„На първо място Възкресение в човешките взаимоотношение. Нека хората махнат тези мрачни физиономии и да започнат да се оглеждат повече. Да видят, че има достатъчно болка и в очите на човека до тях, има достатъчно трудности и в живота на съседа и ако си помогнем взаимно, ще ни стане по-леко. Ако възкресим човещината, ще успеем да възкресим едни добродетели, които ще доведат до по-нравствен живот на всеки един от нас. В празничния ден камбаната ще удари и със своя звън ще покани всеки, кой достоен, кой не чак толкова. Важно е в този момент всеки да се замисли за Христовото Възкресение. Тогава съм сигурен, че ще преосмисли живота си и пътя си, и когато попадне в храма, ще почувства нещо, което е трудно да се обясни с думи, защото когато Бог те докосне, се прераждаш и няма нужда от обяснение.“

Посланието

„Не искам да отправям стандартни послания и пожелания, като например да сте живи и здрави. Наскоро четох в една книга една българка казва да са живи и здрави козите, защото те ме хранят. От човек се иска малко повече – да разбере смисъла на своя живот, да разбере защо въобще е роден на тази земя. Защото колкото и да са относителни тези пожелания, те ще формират един светоглед, който ще ни насочи към светлината. А когато човек отива към светлината, тогава отива и към Бог, когато отива към Бог, неговият живот е пълен със смисъл.

Моето пожелание е хората да намерят смисъла на живота си. Да се спрат, защото това забързано ежедневие не ни дава време да погледнем дори децата си. Това забързано ежедневие вече източи всичките ни сили и колкото и да се опитваме да се надпреварваме с него, все повече и повече губим, изоставаме по-назад и по-назад и както беше казал някой там някъде – уморените коне никога не достигат финала. Аз пожелавам на всички хора да търсят къде е финала, защото може да се окаже, че финалът е едно голямо начало.“