До толкова годишна възраст майсторът-медникар Лазар Кокудев от смолянския квартал Устово е бил активен, затова бе убеден, че изводът му е прав. Той си замина от този свят на 94 години в края на декември като последния майстор от плеядата известни родопски медникари. Едно време в Устово имаше шейсет бакърджии, сега останах само аз, изрече с болка бай Лазар на последната ни среща в дома му, която предизвика доста силни и различни спомени.
Животът минава бързо, да знаеш от мен това, бързо минава, рече ми, ако се трудиш много и с ищах. Но напоследък аз спрях заради очите ми. Сварих го в подредена стаичка на долния етаж от къщата, на масичката имаше десетина снимки от живота и майсторлъка му, през прозореца се виждаше кичестият орех в градината и отсреща върхове на Петровица.
Бил е 24-годишен, когато заслужил да получи Свидетелство, с което е „провъзгласен за майстор по полузанаята медникарство“. Преди това е бил е чирак при известните майстори медникари братя Андрееви, а след това сам заработил в Устово, Момчилград, Хасково, Кумовград, Асеновград.
Радвах се много, каза бай Лазар, когато имах поръчки за чужбина. Задругата на майсторите ни осигуряваше материали, за да можем да представим България с хубави предмети. Чужденците обичаха ръчна изработка и аз се стараех. Обичах да правя сувенири, харкоми, джезвета, подноси, кани за вино, а за къщите – тави за клин, тигани за картофи пържени, казани за мандрите. Владеех и калайджийството.
-Как овладя майсторството на медникарския занаят?
-За една хубава работа трябва най-напред да ти хареса, да ти допадне. Пък като я захванеш, много да работиш и много да се учиш. Тогава нямаше техникуми, бил съм три години чирак. Работил съм при хубави майстори, известни.
-Май имаш и наследство в занаята?
-В нашата фамилия сме четири поколения бакърджии – дядо, братята на баща ми, а аз предадох моя занаят на сина ми Тодор. От мен по-добър майстор стана. А снаха ми Милка много хубаво гравира. Спокоен съм, че майсторлъкът остава. Сполай на Господа!
Бай Лазар до последно беше обгрижван добре, има и дъщеря, има внуци и правнуци. Тодор всяка сутрин му правел закуска от кисело мляко с овесени ядки, а снаха му готвела вкусно, каза. После се замисли и продължи: „Най-лошо е да загубиш другарката в живота.“ Пази семейната им снимка – млади и хубави.
В разговора стигнахме до полезните съвети, макар че сегашните хора много-много не обичат съвети, но бай Лазар смяташе, че все пак може някой да чуе: „Добротата е най-важното нещо в живота, никъде не бърка.“, „Всеки да знае, че с честен труд всичко се постига, каквото ще да е времето. Спиш спокойно.“, „Старостта не тежи, ако си здрав, но мисли за нея овреме.“
-Казваш, бай Лазаре, че задружният живот е по-добър, хората са весели, но сега това трудно се постига.
-Ако искат хората – може. Едно време ние бяха весели. Всяка неделя се правеха хора в Устово. Спокойно беше. Земята не пустееше. Поддържахме животни. Бакърджиите се спомагахме. Който закъсаше с материали, давахме си, нямаше егоизъм и надварване.
Стигнахме до оценката на труда – важна ли е, заслужена ли е, стимулира ли или ей така се дава за хатър?
Бай Лазар дори не се замисли, а веднага каза: „Човек трябва да се труди много и честно, да не мисли за оценки. Каквото прави, да го прави по най-хубавия начин. А когато го оценят, то се знае – драго му е.
-А ти на какво се радваше най-много като майстор?
-Първо, когато хората ми харесваха работите, пък сетне и на грамотите.
На масичката до прозореца бай Лазар донесе отличията си – Сребърен медал от Задругата на майсторите за „високи постижения в областта на народните художествени занаяти“, Диплом за участие в представителната изложба на България в Москва, Диплом с трета награда от Втората национална изложба на художествените занаяти в София, грамоти за участие в наши изложби в Пекин /Китай/ и в Познан /Полша/.
Разглеждахме снимки и отличия. След няколко минути бай Лазар замислено каза: „Навремето нашата професия беше ценена…“ И двамата замълчахме.
Росица Примовска