Комбинацията от неизвестност, ентусиазъм, перфекционизъм и неувереност може да доведе до прегаряне. Сигурна съм, че нашето общество не иска Българският учител да се превърне в края на годината в един болен герой. Това е една от причините да напиша тази статия.

За един ден от спокойно организирана работа в нормално функционираща система Българският учител се озовава на първа фронтова линия заедно с медиците и полицаите. Извънредното положение, наложено като мярка за справяне с епидемията от коронавирус, обърква живота на всички, но за учителите то се оказва огромно предизвикателство.

И започват чудесата! Чудеса, заради които оттук насетне винаги ще изписвам Български учител с главна буква.

Какво се случва? Училищата опустяват. Децата остават вкъщи по средата на учебната година. На плещите на учителите пада отговорността за спасяване на учебната година. МОН реагира светкавично – за три дни е готова обща платформа за дистанционно обучение за всеки ученик в България.

В нашето училище за един ден са създадени групи на учениците по класове, общи електронни пощи на класовете, правила за работа с платформите, група за комуникация между учителите. В същия ден се събира информация от учениците за налични устройства и версиите, на които те работят, за интернет свързаност и родителска готовност за помощ. Създадени са графици на учебния процес във виртуална среда, издадени са разпореждания за организацията на работа в условията на извънредното положение. Ще повторя – това се случва в един ден – петък, 13.03.2020 година.

Подчертавам тази дата, защото тя е началото на масовия героизъм на Българските учители. Това звучи малко патетично и за да стане ясно какво точно влагам като смисъл в понятието „героизъм“, ще проследя процеса на преминаване към електронно обучение в едно конкретно училище – моето – ОУ „Стою Шишков“, село Търън. Всъщност процес няма – в петък учим със седмично разписание, влизаме в клас, преподаваме теми от учебния материал. От понеделник – празно училище. До петък забраняваме телефони и таблети, следим колко време учениците са пред компютър, говорим за вредата от прекаляване със седенето пред екран. От понеделник – точно обратното: призоваваме учениците да са отговорни, да са на линия, да ползват устройствата си многочасово ежедневно. Промяната е качествена, всъщност, това не е промяна, а скок. Скок в отричане на досегашни нареждания и практики, и най-вече – мисловен скок напред на Българския учител. Конкретно какво се случва:

•Училището от реално става виртуално;

•Темите от учебното съдържание стават проекти;

•Преподаването се осъществява не в класна стая, а в платформа.

…………..

И много още подробности около тези три кардинални промени, като някои от подробностите също трябва да са с главна буква. Например, детето в първи клас се учи да пише буквички далече от закрилящата ръка на учителката си; доверието в професионализма на учителя се гради с години, а вкъщи е мама, която е много обичана, но не е учителката, към която детето има безусловно доверие; видео уроците са атрактивен начин за поднасяне на информация, но не отговарят на въпросите в детската глава, които понякога са изключително специфични… И отново завършвам изреждането с многоточие, защото примерите са безброй.

От Българския учител се очаква (очакванията са и на обществото, и на държавата, и на бизнеса, и на религиозните общности) не само да спаси учебната година и да вземе с учениците си учебното съдържание. От него се очаква дистанционно да възпитава учениците си в отговорност към другия в една извънредна ситуация, когато на децата им се играе, но не могат Необходимо е да поддържа мотивацията им за учене (пак дистанционно), когато те са удобно разположени вкъщи. Налага се да влезе в главите им и да си представи какви трудности биха срещнали, за да им постави задачите възможно най-разбираемо. Трябва да поддържа ентусиазма им след първоначалния сблъсък с проблеми от всякакъв характер – от неотваряне на файлове до неадекватна родителска намеса и много, много други спънки, които детето преодолява вкъщи без успокояващото ръководство на учителя и без възможност да се разтовари с приятели.

Тези очаквания учителят осъзнава особено остро, защото е свикнал да дава много от себе си на децата. Но когато децата са в училище и те дават много на учителите си – усмивки, благодарност, положителна енергия, прегръдка… Не мога да изброя на един лист колко сме облагодетелствани, че работим с деца, в пряк досег с тяхната невинност и младост. Днес на Българския учител това е отнето и е заменено с компютърен екран. Заменено е поради необходимостта да създава образовани и възпитани хора дистанционно. Съгласни ли сте вече, че Българският учител е герой?

Някой ще каже, че електронни платформи има не от вчера, че дистанционното образование не е ново, че проектно базираното обучение е метод, за който се говори от години. Съгласна съм с всичко това. Още през 2009 година училището ни стана абонат на Moodle. Нашите учители работят с ученици дистанционно, но с тези ученици, които са болни. Всяка година изготвят училищни проекти с методите на проектно базираното обучение. Могат го и го доказват в Дните на отворените врати, когато демонстрират резултатите от проектите. Издават педагогически практики с интегрирани интердисциплинарни уроци – значи и това го могат. Тоест те не са проспали иновациите в образованието. Но…

Тази статия ще е пълна с многоточия, в които уважаемият читател може да допълни и своите аргументи. (Това е в духа на дистанционното общуване.)

Образователната система е консервативна и е организирана в строг порядък, който Българският учител за един ден трансформира в нещо друго, което няма как да не проработи. Не е допустимо да не проработи, защото децата трябва да усвоят учебното съдържание и да приключат успешно учебната година, като съхранят детската си виталност, емоционалност и психическа устойчивост.

Това е огромна отговорност, стрес и дистрес, които изискват от Българския учител саможертва. Не съм сигурна дали някой извън системата осъзнава с какъв товар се е нагърбил учителят, и затова реших да го напиша. Защото обществото трябва да е информирано, че учителите правят всичко по силите си да работят успешно при всякакви условия. Сигурно се задават в публичното пространство въпроси дали това електронно обучение, както върви в момента, е резултатно, дали учениците усвояват качествено знания и умения, дали просто училищата не имитират истинската педагогическа работа. Дори някои журналисти бъркат електронното обучение с ваканция. Въпреки че Министър Вълчев във всяко свое интервю говори за обучение в домашни условия, ръководено от учителите дистанционно, журналистите, които го интервюират, наричат това ваканция.

Категорично заявявам, че учителите и учениците не са във ваканция! Напротив. Споделям с Вас личните си наблюдения като директор. Колегите са мобилизирани и вдъхновени. Те творят чудеса в тези седмици на електронно обучение. Интегрират теми от предметите си с близко учебно съдържание в учебни проекти, които по много оригинални начини свързват изкуства, математика и езици, например. Трансформират тестовете си в Google формуляри. Изучават учебните програми по други учебни предмети и търсят възможности за общи проекти. Кипи усилен творчески труд! Паралелно с това се работи за мотивацията на учениците. Колегите се превръщат в IT специалисти, когато трябва да се отвори някой файл или да тръгне програма на стара версия в дома на ученика (дистанционно); в психолози, когато трябва да успокоят изнервен или паникьосан ученик; в семейни консултанти, когато родителят не разбира нуждите на детето… И в какво ли още не се превъплъщава Българският учител, за да си свърши работата в извънредното положение. Работата е в пъти повече сега! Защото се следи развитието на всеки ученик и за всяка задача се държи обратна връзка. Контактите с родителите са по-интензивни и отнемат голяма част от учебното и извънучебното време. Всичко това е добро за образователната система и не може да се нарече „ваканция“. Повтарям се, но наистина е много болно да наричат работното денонощие на Българския учител „ваканция“!

Обществото трябва да осъзнае и нещо друго. Прекомерното натоварване на гилдията днес предпоставя проблеми утре. Сега учителят пренебрегва себе си заради нуждите на учениците, насилва себе си, за да постигне по-добър резултат, съмнява се в себе си и в силите си да се справи перфектно в тази динамично променяща се ситуация. И няма ясни оперативни критерии, които да му покажат как се справя. Той осъзнава, че резултатът от труда му днес ще стане видим в бъдеще, когато, ако нещо не е преценил и е допуснал грешки в организацията на работата си във виртуална среда, вече ще е късно да се поправи.

Комбинацията от неизвестност, ентусиазъм, перфекционизъм и неувереност може да доведе до прегаряне. Сигурна съм, че нашето общество не иска Българският учител да се превърне в края на годината в един болен герой. Това е една от причините да напиша тази статия. Сега е времето учителите да получат разбиране и благодарност от държавата и обществото като морална подкрепа и като финансова. Да не ни се ограничават плащанията, които вървят със заплатите – парите за работа с ученици със СОП, за часа на класа. Да не се отнемат допълнителните възнаграждения, защото ние сега работим много повече, а има гласове, които питат.

Учителите трябва да бъдат включени в признателността, която всички ние изпитваме към медиците и полицаите. Необходима е всенародна подкрепа, за да успее Българският учител да съхрани себе си, помагайки на децата на България. Защото специализирана помощ има – от МОН и от експертите в РУО на МОН. Те правят всичко по силите си да облекчат работата на учителите – дават идеи, насоки, препоръки, снабдяват с електронни ресурси, следят за отклонения от учебния процес…и още много други дейности изпълняват в подкрепа на учителите.

Горещи и искрени благодарности за експертите и ръководството на МОН и РУО, които не оставят Българския учител сам в този напрегнат момент!!! Но тези институции общуват помежду си в административен порядък. А на Българският учител сега му е нужно нещо повече – разбирането на обществото за историческата мисия, която изпълнява. Защото всичко, което се случва в образованието ни в момента, е историческо. Днес системата на образованието полага основите на качествено различно обучение, което според мен е обучението на бъдещето.

Може би тази епоха ще влезе в учебниците по история на образованието. Ще има признание за революционните постижения на Българския учител. Но горещо се надявам в бъдещите материали за случващото се в образованието ни днес да няма нужда от статистика на учителската заболеваемост.

Нека подкрепим учителите си сега, за да ги запазим за децата си утре!

Диана Димитрова,

директор на ОУ „Стою Шишков“

в село Търън, община Смолян