„Ние сме различни, но не безразлични!” 3 декември – Международен ден на хората с увреждания

Те се различават от нас, така наречените «здрави хора». Някои от тях не виждат или не чуват, други са с патерици или в инвалидни колички…Но все пак са хора, като всички нас, така наречените «здрави». Погледнеш ли в очите им – виждаш жажда за живот, докоснеш ли се до душата им – намираш приятел, а сърцата им – те са живи, готови да се веселят, да пеят, да се смеят. Силният дух е този, който ги крепи, който им дава криле и ги кара да търсят доброто и красивото в живота, да се радват на малките неща, на днешните преживявания, на чистите емоции.

„Най-важното е човек да вижда света красиво.”

Дали си висок 1,70 или не повече от метър, е без значение. „Най-важното е да виждаш света красиво, да отхвърляш лошите неща. Може да е малко нещо, но да му се радваме. Най-важното е духът да е силен, въпреки физическите слабости. Тогава успяваш да се пребориш с почти всички препятствия”. Това е основният принцип в живота на Катя Минчева. Родена и израснала в неделинското село Изгрев, зодия Стрелец, талантлива певица. Макар и малка на ръст, гласът й завладява, разнася се високо над планината и показа висотата на духа й. А усмивката й е пленителна и изразява чистотата на душата й, щастието, което грее в очите й. „Да, щастлива съм, защото имам майка, баща, брат, сестра, имам приятели и всички те ме обичат. За мен това е щастието”, споделя Катя. Не случайно хората казват, че когато съдбата ти отнеме едно, ти дава друго. Катя Минчева е благословена с гласа си – мек, топъл, приятен. Знае над 200 песни, които пее още от малка. Научила ги е от майка си и баба си. Изявява се на фестивали, събори, регионални, национални и международни конкурси и почти винаги печели награди. Медалите й са много. „Слава Богу, канят ме непрекъснато на концерти по различни поводи, а аз се опитвам да съхраня автентичността на родопската песен”, обяснява ведрото момиче. Катя Минчева пожелава: „На здравите хора – да са здрави, преди всичко. Да имат очи и сърце за по-различните от тях. Не може всеки да усети болката на другия, но може, поне малко, да проявява съпричастност. Това ни е нужно на нас – да усещаме малко по-приятелско око от останалите. На хората с увреждания пожелавам да запазят духа си и здравето, доколкото е възможно”.

„Когато ми ампутираха крайниците, сякаш ми израснаха криле.”

От 2004 година Димитър Димитров от Девня е с ампутирани крайници. След 10 годишно заболяване се наложило да отстранят и двата му крака. Това обаче не го сломява. „Когато пострадах, се изненадах от себе си, че не изпаднах в депресия. А преди това често ми се случваше, докато бях отговорник в тапицерски цех”, казва Димитров. Депресията му идвала от отговорността, която носел за хората, работещи при него. Трябвало да им осигури работа, а не винаги имало. „Когато ми ампутираха крайниците, сякаш ми израснаха криле. Казал съм: Господ ми взе краката, за да помагам на хората. Това е моя живот”, добавя Митко. Още през 2005 г. създава Дружество на инвалидите в гр. Девня и започва да прави всичко възможно, за да изкара тези хора от дупките, в които са изпаднали. Най-напред помага на 50 човека да получат помощите, в размер до 50 лв., които се отпускат от Съюза на инвалидите за придружител. След това започва да обикаля заводите в Девня, за да набира дарения. „В помощ на хората с увреждания успявам да набавя по около 4-5 хиляди лв. на година”, казва Димитров. През 2009 година, съвместно с община Девня, е реализиран проект за създаване на Дневен център за хора с увреждания. „Започнахме с психолог, медицинско лице, социален работник и трудов терапевт. Сега Центърът е с делегиран от държавата бюджет, работят 15 човека, а потребителите са 40. Специален бус извозва хората от домовете им, имаме и осигурен обяд, който е на преференциални цени”, обяснява Димитър.

Подкрепа за всичко получава най-вече от семейството си. „Имам 34-годишен брак, съпругата ми е разкошна, винаги застава зад мен. Всеки ми казва: няма друга такава жена, която да те търпи”, усмихва се с гордост Митко и добавя: „Животът ми е прекрасен. И с крака, и без крака аз продължавам да съм си същия. Всичко е горе в мозъка на човека. Но най-важното е да бъдеш активен, да помагаш на хората. Аз помагам на хората с увреждания, но и те на мен ми помагат”. За свой девиз, който прилага в живота си ежедневно Димитър Димитров, приема девиза на Смолянската организация на хората с увреждания: „Ние сме различни, но не безразлични!“