17 януари е велик ден и повод да си спомним още веднъж за онези паметни и драматични дни преди 136 години, когато населението от Родопите посрещна с въодушевление Казашката кавалерийска бригада на генерал Черевин.
В началото на 1878 г. Руско-турската война е вече в своята заключителна фаза. Войските от Западния отряд на генерал Гурко, които преследват отстъпващата армия на Сюлейман паша, достигат подножието на Родопите. На 12 януари бригадата на генерал Черевин в състав от осем сотни, настъпва от Асеновград по направление – Чепеларе, Устово, Златоград, Димотика (дн. Гърция). Преминалите преди тях отстъпващи турски войски извършват палежи, грабежи и насилия. В спомените на съвременниците са представени тези ужасни събития. Част от населението търси спасение в бягство в по-отдалечени селища в планината. В бързината и паниката често пъти те напускат къщите си само с дрехите на гърба си и без храна. Повечето жени носят в ръцете си малки деца. Не са редки случаите, когато от студ и изтощение са принудени да оставят децата си в снега, където замръзват. Пътя, по който отстъпва Сюлеймановата армия е “тясна, каменлива и стръмна пътека – стръмни склонове от едната страна, а от другата – отвесни скали, дълбоки долове, речни корита; пътеката е покрита с чист лед или заледен сняг.“ По този път настъпват и руските казаци. Съгласно заповедта на главното командване Кавказката кавалерийска бригада продължава бойния поход през Родопите. Населението с надежда очаква освободителите. В Павелско русите влизат на 14 януари късно вечерта. Генерал Черевин е приет в къщата на Бялиолу, но решава да продължи още същия ден към Чепеларе. В полева записка, писана в Чепеларе на 16 януари до генерал Веляминов той докладва за сражения с неприятелския отряд и изпращане на пленници в посока Наречен.
Свидетелят на тези събития, чепеларският свещеник Марин Караджов пише в своите записки: „…6 януари, като бягаха турските войски от русите и ние сички избягахме по баирите. Тогава убраха сичките къщи и церквата…”. Тежка драма изживява чепеларското население при отстъплението и бягството на турските орди по време на войната. Безчинства, палежи, обири, колене на добитък, превръщане на къщите в руини – такава е картината при отстъплението на турците. В приписка към църковния регистър свещеникът отбелязва: „…като бягаха турските войски разбиха вратата и я обраха. Огань беха клали, коне ворзували, говеда колили. Икони, книги горили. На иконостаса кърсталамете строшили. След 6-7 ден като дойдохме, видехме чи излиза млогу турма от прозореца. Турили огань под скалата да са запали. Яла привтасахме да гу угасихме и за векове ще позна дету бил оганя”. За посрещането на руските войски в Чепеларе пише и родопският книжовник Васил Дечев в „Миналото на Чепеларе”. Той описва сърдечното отношение на чепеларци към 6-те руски сотни с командир Арслан бег от Кавказката конна казашка дивизия, в състава на която влиза и Кубанският конен казашки полк. На другия ден бригадата продължава своя освободителен поход през Рожен в посока Устово, освобождавайки ограбеното и частично опожарено Соколовци. След преминаването на Бостина казашкият отряд настигат значителни турски части, които оказват сериозен отпор. В рапорта си генерал Черевин съобщава, че ариегардът е разбит, но главните турски части успяват да отстъпят. На 17 януари 1878 г. камбаните на двете устовски църкви известяват навлизането на русите, които са посрещнати възторжено от местното население. Стою Шишков е оставил вълнуващо описание на посрещането на казашката бригада на генерал Черевин. Командващият с щаба си е настанен в дома на родолюбеца Хаджи Иван, а казаците от Първа сотня на есаул Пархоменко в къщата на Стою Келевски. От вътрешната страна на вратата на гостната стая на Келевската къща стои и до днес надпис:
„Здесь квартироваль проходился Кучиньскимь казачье ІІ полком 18 января 1878 года командирь – І-и сотня Есаул А.Н.Пархоменко” Тук е сформирана и временна околийска българска администрация в състав: Христо Попгеоргиев и Стою Стоянов – от Устово, Данаил Костов и Рашид Ефенди – от Горно Райково, Вълчо Д. Щърбов – от Долно Райково и Салих ага Сиврията от Смилян.
На 18 януари конен отряд от 30 казаци се отправя за Долно Райково и Смолян. Райковци ги посрещат на каменния мост в долната махала. Посрещачи и гости заедно тръгват към Горно Райково. Когато шествието стига местността „Свети Константин” заехтяват камбаните, а Васил Коруев произнася слово.
През тези дни руският офицер става кръстник на четири новородени в Райково. Той назовава три от децата на името на Александър ІІ, а четвъртото Атанас. Тези деца са: Александър Дечев Сивков, Александър Христов Искилиев, Александър Харитев и Атанас Димитров Коджабашев.
Още същия ден руските войски поемат през Поляне за Смолян. Населението начело с поп Райчо посреща войниците вън от града. Приветства ги с „добре дошли” и вкупом се упътва към горната махала, конака и пазара.
Тук генерал Черявин получава информация за превземането на Одрин и взема решение да продължи настъплението на изток, за да се присъедини към руските части.
Руският отряд от Устово, минавайки през Кавгаджик, продължава по долината на р. Арда. В Рудозем настига колоната на отстъпващия Фауд паша и я атакува. Тук загиват около 300 турски войници и са пленени бойни турски знамена. След 50-километров тежък поход в силна снежна буря стигат Златоград на 19 януари 1878 г . Отрядът е посрещнат с хоругви и биене на камбани. Щабът на генерал Черявин е настанен в Нашевската къща, а останалите са разквартирувани в училището и къщата на Иван Джинджев. Казашката бригада продължава бойния поход в посока към Беломорието.
Руската армия първоначално прекосява Родопите само по направление Хасково-Кърджали-Момчилград и Асеновград-Смолян-Златоград. Но гарнизони тя не оставя в нито едно селище. Причините за това са две: първо – поради развоя на военните действия на изток, и второ – поради тежката зима и трудностите при движение, управление и битово устройване на войската. Това има и съдбоносни последствия за населението на голямата планина.
За големия стремеж на родопчани към свободата свидетелства и едно обръщение до граф Игнатиев от 25 февруари 1878 г., изпратено от жителите на Асеновград, Устово и Широка лъка. В него, след като благодарят на граф Игнатиев за големите му заслуги към българите, просителите пишат: „Колкото до слуховете, които достигат до нас, че ние може би ще останем вън от границите на свободна България, истинни ли са или не, силно ни безпокоят. За това ние горещо молим Ваше Сиятелство да благоволите да съдействувате да не попаднем в тая злочестина, но да бъдем съучастници на общата за Отечеството ни радост”. Този освободителен поход през януари 1878 г. остава завинаги в паметта на родопчани и има важна роля за по-нататъшното политическо развитие на този край. Подвигът на руската кавалерийска казашка бригада постави началото на нов процес, който завърши с освобождението на Смолянския край през Балканската война от 1912 г.
Златка Петрова-главен уредник в РИМ „Стою Шишков”-Смолян