Сергей Горянски живее от 3 години в смолянското село Кремене

четвъртък, 14 март 2019 г.

Професионален театрален художник от Москва увековечава в портрети възрастни хора от почти обезлюдени смолянски села.

Сергей Горянски живее от 3 години в село Кремене. Наред с лицата на местните, той запечатва местния бит и дори е създал виртуален музей на цървулите и гумените галоши.

Сергей създал и интеренет сайт на селото. В него поставил стотици снимки на местния бит и култура. През седмицата му престояла изложба в Смолян, в която той самият щял да се превърне в арт инсталация. Наред с това в продължение на две седмици щял да рисува портрети пред очите на зрителите.

Сергей Горянски: за откровението Мона Чобан

Когато за пръв път го видях сред декора на Родопите, където се срещнаха пътищата ни, приличаше повече на бродяга. На случайно попаднал от някъде странник и в същото време на човек, намерил точното си място. От местните бях чувала за него всичко и както се оказа – нищо. И не защото той се обвиваше в тайнственост, а по-скоро заради биографията му, която по тези места звучи неестествено. Московският художник Сергей Горянски завършва Школата на студия МХАТ, работи като сценограф в Болшой театър, сетне десет години битува в Ню Йорк, съчетавайки изкуството и високите технологии, две години като волна душа в Доминиканската република, реализира няколко проекта в Берлин докато пътя му не го отвежда в родопското село Кремене.

Тук Сергей не си почива от големите мегаполиси, не търси вдъхновение за бъдещи театрални постановки, които реализира като сценограф. Съвсем мъдро, съзнателно и реално е избрал своето си място, за да се учи на изкуството да живее. Оставил всички цивилизационни атрибути тук, Горянски се слива напълно с местния начин на живот – носи гуменици, които възхвалява, прави си домашно мляко, сирене и кашкавал, меси хляб, овладява равновесието и спокойствието на ширналите се баири, което спокойно допуска в себе си. Утрото му започва с просторна гледка към връх Ком, който се вижда от плевнята му-ателие и, оставил компютъра и всички нови технологии, се връща към класическото рисуване на портрети с масло.

Разговаря спокойно, равно и без напрежение. „Дълбокомъдреното” общуване не му липсва и играта на интелектуалщина е заменена със съпреживяването на всичко местно. „Когато човек се грижи сам за хляба си, за топлото през зимата, за набавяне на вода от извора, той е по-истински, загърбва суетата и се отдава на себе си” – е разбрал Горянски. Своя московски живот родопският руснак редува на всеки три месеца с кременски и мечтае за времето, когато целогодишно ще е тук. Още след първия ни разговор разбрах, че това не е никакъв странник, нито позьор, а един мъдър мъж, отдаден на изкуството, който вече е намерил себе си и мястото си в света.

Един нажежен летен ден, в сянката на гората около Кремене, поговорихме със Сергей Горянски за изкуството, за хората, за България.

Ето и неговите размисли по тези въпроси:

Изкуството на живота в истинска среда – натурална

Забравили сме да живее в истинска среда и трябва да се научим отново. Това, което засяга изкуството, моят поглед към новото изкуство, тъй като в живописта тук започнах отначало. В съвременното изкуство положението е достатъчно трагично, тъй като всички тези концептуализми и т.н., което е по стените на галериите, е вече остаряло, а нищо ново не се е появило. И става ясно, че всичко като Малевич, Робко и т.н. изглеждат като мошеници. И това хем вече е доскучало, а галеристите, кураторите като собственици на стените са довели до нищожност изкуството. И е време да се върне вниманието към човека в съвременното изкуство, това ми се струва вече се усеща даже в Европа. Започва отново изучаване на старите майстори, да се рисуват портрети, художниците да се връщат към човека. В Русия в това отношение е плачевно, има 5 галерии, всичко е политизирано. И това съвсем не представлява реалната ситуация в Русия. От друга страна в Русия съвременното изкуство, следва тренда на запад. Т.е. на запад считат, че руското изкуство е пълно лайно, например. И нашите куратори вече поддържат политическите агитки. У нас сега има изкуство на политагитки. Но имат тренд за връщане към истинската живопис. Има прекрасни художници у нас, които може и да не са суперизвестни, но излагат в Европа и има интерес към тях. Аз също предпочитам да рисувам хора, лице, фигура, най-сложните неща, защото най-сложното, което съществува в природата, това е човекът и на това можеш да се учиш винаги. За личното

На мен лично ми е интересно в живописта да фиксирам някакви остри състояния. В театъра главнияj ми опит е да покажа онова гъделичкащо чувство – съчетанието между актьор, светлина, водещо до момента, когато те избива на плач и в театъра аз това съм го постигнал. Това чувство, което помниш и не можеш да изпиташ нито в киното, нито на друго място. А в живописта е доста по-трудно да се достигне това чувство. В театъра се прави технологично, като в църквата – музиката, светлината през стенописите и те водят до катарзис. В театъра знам как се постига това, а в пейзажа тепърва се уча. Как да достигне човек чрез картината до такова чувство и състояние. Да достигнеш това внимание у зрителя, който достига не до твоите, а до своите чувства. Да му покажеш не себе си, а него самия. В изкуството самоизразяването на художника е интересно само на художника и неговите приятели. Когато откровението е общо, единно и зрителя узнава себе си, то това е доста по-интересно за мен отколкото някакъв ексхибиционизъм. За България Пребиваването ми тук ми позволява да чувствам тези неща, защото в града не си в състояние да почувстваш всичко това. В България всичко е толкова медитативно, чисто и прекрасно, че настроението на агресивност е нула, а на духовност се приближава до сто. При всички случаи живописта е специфична, защото като медитативност тя е перфектна. Както казва моя учител Левентал, всеки трябва да се занимава с живопис, защото тя е отлично средство за отвличане от всички мисли за класова борба и маструбации. За класовата борба определено помага, защото в Москва се занимавам предимно с политикантстване, в което няма нищо добро.

Що се отнася до публиката, в Русия не е прието да се купуват картини, за да си ги закачиш на стената. Няма такава практика. Докато в Европа хората си купуват картини като интериор. Докато в Европа има на всяка крачка галерия, в Русия такъв пазар няма. Защото в Русия живописта е била винаги по-лична. Мои театрални ескизи са купувани от министерство на културата и т.н., а хората не купуват. Но все пак ми се струва, че перспективи за живописта се отварят именно сега. Всички плакати по стените вече писват и идва времето на живописта. Тази картина, която родителите ще предават на децата си. Тук има прекрасни художници, в България, а цените в галериите са смешни. Навярно тук не се купува, но все пак си мисля, че всяка картина, която и да е, би трябвало да е по-скъпа от който и да е мобилен телефон. Защото след три години телефонът става ненужна вещ, която само замърсява околната среда. А картината е вечна. И това не е следствие на икономическата криза, а по-скоро на духовна криза. Защото вече сме забравили какво е това чудно пътешествие, докато гледаш една картина. В Смолян за мен беше странно, че в музея има цяла експозиция от хубави картини, които са подарени от художниците на музея. Това са глупости. Не художниците трябва да даряват, а музеят трябва да купува картини и да подпомага художниците. Не бедните художници да даряват на музея. Ако музеят няма пари, то нека потърси спонсори. Всички тези мобилни компании, нефтени и т.н. – да подпомагат изкуството. А в България се получава, че художниците подпомагат държавните институции. Но извън това за мен България и Родопите са съвременния Ноев ковчег. Тук е мястото, което ми помага да оцелявам, да живея истински, да усещам себе си и живота.

Източник: SmolyanNews.com

Коментари (0)

*За да поставите коментар трябва да сте регистриран потребител.

Новините по общини

Архив

2019
2018
2017
2016
2015
2014
2013
2012
2011
2010
2009