Публикация на проф.Кръстьо Петков пред “Other News”
На 27 юли т.г. българското правителство отне лиценза на „Лукойл Нефтохим”за преработка на суров петрол в рафинерията край Бургас . Ударът беше внезапен, както при всички грижливо подготвяни секретни операции. До стената е притиснат не друг, а руският петролен гигант, чието влияние върху българската икономика е практически неизмеримо: -„Лукойл Нефтохим” е данъкоплатец номер едно и внася 25% от всички постъпления в българската хазна;
същата компания контролира почти 50 % от доставките на петрол в България и разполага с мащабна мрежа от бензиностанции в страната;
друга дъщерна фирма на корпорацията : Лукойл Авиейшън България, е монополист в доставките на самолетно гориво за летищата;
във фирмите на руската корпорация в България са заети около 6000 работници, а по веригата на доставките от нея зависи препитанието на близо 25000 души…
Малцина са очаквали-и единици са знаели – че именно в този момент ще бъде взривен конфликтът между правителството на България и руския петролен октопод. Какъв ти конфликт! Свидетели сме на истинска война, която се води по всички правила на военното изкуство. И то, броени месеци преди съдбоносните за управляващата партия ГЕРБ президентски и регионални избори /23 октомври, 2011 /. Което, може би, не е случайно съвпадение....
На пръв поглед войната е странна. Лявата опозиция окачестви екшъна като политически театър- може би защото участниците в челните сблъсъци се предвождат от двама дългогодишни приятели и партньори: министър председателят Бойко Борисов и смятаният за най-влиятелен български олигарх Валентин Златев. И двамата са известни като силови играчи – не обичат да губят и отстояват с твърда ръка териториите на своите лични и корпоративни интереси. Факт, който прави непредвидим изхода от гигантския двубой.
Поводът за фронталните действия на пръв поглед е по-скоро финансово-технически: „Лукойл Нефтохим” не спази определените от правителството срокове да инсталира уреди за измерване на количествата суров петрол, който се внася за обработка; компанията е просрочила и изискването да се монтират съоръжения, подаващи информация онлайн за преработеното гориво към българските данъчни институции. Няколко дни след като изпрати последно предупредително писмо до мениджмънта на рафинерията, държавата отне нейния лиценз – до изпълнение на предписанията от Министерството на финансите и Агенция „Митници”.
Този светкавичен ход внесе първия елемент на изненада и предизвика незабавна реакция от руско-българския оперативен мениджмънт. Най-напред беше обявено спиране на работата на рафинерията; после Валентин Златев предупреди, че трудностите в снабдяването на българските летища със самолетно гориво, може да провалят летния туристически сезон. Пазарът реагира нервно, заговори се за повишаване на цените на петрола /и без това едни от най-високите в ЕС/. Самолетните компании отправиха остър сигнал до руските доставчици, напомняйки, че поделенията на „Лукойл” са длъжни да внасят гориво от чужбина, за да изпълнят подписаните договори.
Българското правителство отговори с решение да деблокира част от държавния стратегически резерв на горива, за да предотврати криза в снабдяването и паника на пазара. Междувременно „Лукойл Нефтохим се обърна към Върховния административен съд и получи разрешение временно да продължи работата с доставките . Агенция „Митници” обяви, че ще обжалва съдебното решение на по-горна инстанция. Без да чака окончателното решение на съда, премиерът Борисов еднолично разреши на рафинерията да работи още известно време . Този внезапен обрат се случие, след негов /на премиера/ телефонен разговор с г-н Аликперов,шеф на „Лукойл” в Русия. С което единоначалникът на държавата България показа за пореден път, че:
предпочита да търси примирие директно с големите босове в Москва, а не чрез техни представители в София;
демонстрира власт, която не произтича от закона, а от собственото му честолюбие /как другояче да тълкуваме обстоятелството, че великодушното решение на Първия не дочака окончателното становище на ВАС, нито беше съгласувано с целия кабинет по установения ред/;
-показа на двама ключови министри,присъствали на телефонния разговор /Дянков и Трайков/ кой командва и кой приема парада /и двете роли се изпълняват от ББ-останалите са редови строеваци/;
Както се вижда, в ход са пуснати всички ресурси- медийни, дипломатически /главно задкулисни/, съдебни, финансови, неформални… В такива случаи важи правилото: на война като на война!
Поводът за избухналия конфликт е ясен: става дума за данъци, акцизи, съмнения за контрабанда. Но в подобни ситуации винаги се пита: кому и нужен този двубой и кой печели в крайна сметка? Това е пресечната точка на публичния дебат във връзка с петролната война, избухнала на територията на България – доскоро смятана за най-верен сателит на Русия.
Както обичайно става при подобни фронтални удари, наблюдателите чертаят различни сценарии за бъдещото развитие на събитията; стратегическите центрове в София и Москва се готвят за внезапни обрати; заинтересованите трети играчи /в Брюксел и Вашингтон/ следят отблизо двубоя.
Глобалният сценарий Едва ли може да има съмнение, че двустранният конфликт между българските и руските власти е част от мащабен геополитически сблъсък между богатата на енергийни ресурси Русия и нейните западни /вкл. отвъд океански/ конкуренти. В страни като България руската страна създава стратегически плацдарм за по-нататъшно настъпление в един обширен субрегион на европейското икономическо пространство, какъвто е Югоизточна Европа и по-специално Балканите. „Лукойл” и другите корпоративни гиганти на Русия следват стриктно доктрината „Путин” за икономическа експанзия към Западна Европа, отбелязват наблюдатели; тази стратегия се реализира не само чрез системата на доставки на горива, и други енергоносители, но и чрез инвестиции в ключови сектори като банковия, застрахователния, в инфраструктурата и туризма…
Затова е толкова важно доколко правителството на ГЕРБ и неговият едноличен лидер Борисов са си направили добре сметката, преди да предприемат внезапното нападение. А основание за страхове има. И то – предостатъчно! Руската хегемония. В миналото идеологическа и геополитическа, днес тя се постига с други средства, главно икономически. Секторът, в който най-силно се проявява тази политика, е енергетиката / респективно и пазара на горивата/. Не е случайно, че ЕС от дълго време гледа резервирано и критично на топлата връзка между българи и руснаци в областта на ядрената енергетика. А дипломатическите представители на САЩ отделят на тази тема почти толкова внимание, колкото на гаранциите за техните военни бази в България. Наскоро Уикилийкси българският сайт „Биволь” публикуваха поредна информация от дипломатическата поща на американското посолство в София, в която се коментира многогодишната енергийна „любов” между България и Русия. През 2008 г. екс-посланикът Нанси Макълдауни е описала връзката на България с големите руски енергийни играчи – “Лукойл” и “Газпром” като въображаема порносцена: България се олицетворява като млада жена, която е поставена в едно легло между двама мускулести мъжкари. “Карикатурата, показваща жадна за страсти България в леглото с мускулестата двойка на “Газпром” и "Лукойл” е само частично вярна – тази любовна среща се движи по-малко от страст и повече от осезаемата липса на алтернатива.” Така живописно се изразява американският дипломат в грама, предназначена за специалния посланик на Вашингтон за енергийните въпроси на Евразия – Бойдън Грей… .. Докладът е изпратен и на вниманието на департаментите по търговия и енергетика, както и до ЦРУ.Енергийната зависимост на България е определена като доста тежка и обвързваща с факта, че 70% от пазара на петрол и 90% от пазара на природен газ в България се захранват единствено от Русия
Както се казва, коментарът е излишен! Въпросът е: ще има ли кураж правителството на премиера Борисов да се раздели с незавидното минало, без от това да пострадат цялостните отношения между България и Русия!
Българският синдром. Ако устои на неизбежните контраатаки, които се очаква да предприеме гигантът „Лукойл” / с мощната подкрепа на Москва, разбира се/, премиерът Бойко Борисов ще се изправи пред ново изпитание: да докаже, че е водил справедлива война за защита на националните интереси. Тоест, ако спечели победа, да не се хвърля в прегръдките на другата велика сила-САЩ.
Дотук е ясно, че без нейното /на Америка/ одобрение едва ли щеше да се стигне до безпрецедентното изостряне на отношенията между представители на двете традиционно близки славянски страни. Не е сигурно обаче, че новият Голям Брат отвъд океана ще спази обещанието си честно и партньорски да насърчава „диверсификацията на българската енергетика”/ цитат от публичните изявления на сегашния посланик на САЩ в София Джеймс Уорлик, предшествали петролната война/. Което ще рече, „диверсификацията” да не е просто кодова дума за прикриване на стратегическа операция за безусловно отваряне на българските врати за масирано навлизане на американски енергийни инвестиции в югоизточната част на ЕС. Случи ли се това, българският синдром „ВПС” /Винаги Послушният Сателит/ ще се завърне на геополитическата сцена.
Алтернативният изход. България има свой спасителен изход, дори да загуби поредната си /очевидно най-тежка/ война за спечелване на енергийна независимост. Ще припомня, че само преди две зими ГАЗПРОМ и премиерът Путин оставиха своите „братя българи” без газ, което изправи икономиката и голяма част от населението на ръба на катастрофата. Алтернативното решение не е само в договаряне на спешни доставки на петрол и самолетно гориво, на първо време от съседи като Румъния. Трайният изход е в преразглеждане на стратегията, заложена още през 90-те години за предоставяне на монополно право на частни, държавни или смесени/мултинационални корпорации да се разпореждат на енергийния пазар и в публичните услуги в България.
„Лукойл” не е изключение! Привилигеровани монополисти като него са една дузина чуждестранни мега-корпорации, придобили ключови сегменти на българската икономика и комуналния сектор: банкиране, застраховане, водоснабдяване, топлофикация, електроразпределение, телекомуникации…
Корпоративният сценарий Това е другият наратив, към който се придържат коментатори с достъп до секретна информация за това, как бяха създадени новите корпоративни мрежи в страните от бившата съветска зона. Във враждебните действия на доскорошния тандем „Златев-Борисов” вече се търси подтекст, който ни отвежда две десетилетия назад. Именно по това време Валентин Златев трасира пътя за разширяване на руските петролни интереси в България; днес той е ключов играч в разширяването на инвестиционния пробив и в другите сегменти на енергетиката – ядрената и газовата.
Показателен за начина, по който се постига тази инвестиционна експанзия е следният факт: преди два месеца, в разгара на стратегическите преговори в Москва за строежа на новата ядрена централа „Белене”, Валентин Златев се включва внезапно като ключов консултант – но… от руска страна! Тази демонстрация едва ли е убягнала от погледа на честолюбивия премиер Бойко Борисов. Както обича да се изразява пред медиите този колоритен и все още доста популярен в България лидер: „Приятелството си е приятелство, но законът е над всички!” Сега той- Борисов-е на кормилото на изпълнителната власт в България; върху него се трупат негативите от евентуален неблагоприятен развой на споровете /доскоро финансови, вече екологични и международно-правни/ за стратегическия ядрен обект на брега на Река Дунав.
Преди двадесет години ролите са противоположни. Валентин Златев се е разпореждал в империята „Лукойл Нефтохим”; от него е зависело дали фирмата на начинаещия бизнесмен Бойко Борисов ще получи договор за охрана на промишлените обекти и нефтопроводите. Фирмата „Ипон” получава тази привилегия, което я изстрелва в челото на охранителния бизнес в България /в него понастоящем работят над 130 000 души, т.е. около 1/3 от официално заетите/. Златев и компания също печелят, защото реализират една инвестиция в бъдещето. След 10 години техният избраник става главен секретар на МВР в правителството на бившия цар Симеон; днес той е премиер с неоспорвана лична власт…
Досега тази власт се справи успешно с преразпределението на стратегическите бизнес зони в България. От голямата сцена бяха отстранени финансовият и медиен магнат Иво Прокопиев / част от кръга „Глобална България”, катапултирал Борисов във висшите етажи на властта/; последва го Алексей Петров, също близък партньор на Борисов от периода на първоначалното натрупване на капитала. Методите за елиминиране на конкурентите са различни, но почеркът е един: Иво Прокопиев беше заставен да емигрира в далечна Азия; Алексей Петров беше вкаран в ареста и го очаква поредица от съдебни дела. Това са все властови противоборства и похвати, типични за т.нар. преразпределителни коалиции, за които говори известният социолог Манкър Олсен. В България и повечето страни на бившия съветски блок неговата теория получи убедителни емпирични доказателства…
Но да се върнем към неформалните отношения и техните странни превъплъщения, когато се намесват „Големите пари” и „Невидимата власт”. Често в историята се случва така, че стари приятели се превръщат за една нощ във врагове. Няма да е изненада, ако историята се повтори и сега, в разгорялата се петролна и финансова война между правителството на България и „Лукойл” .
Формално сблъсъкът е между институции на две държави; де факто обаче предводителите на воюващите кохорти са двама българи. Довчера те публично са демонстрирали приятелство, кроили са политически планове, споделяли са хобита и интимни страсти....