Васил Левски няма нужда от героизиране и от преувеличение на заслугите му пред народ и отечество, защото стореното от него е достатъчно голямо и значимо, но в същото време остава недостатъчно познато за българите. От тази изходна позиция проф.Иван Стоянов от Великотърновския университет„Св. Св. Кирил и Методий“ осветлява личността на Апостола в новоиздадената си книга „Нови щрихи върху идейните възгледи и дейността на Васил Левски“. Авторът гостува на смолянските читатели и представи своето интригуващо изследване в Регионалния исторически музей „Стою Шишков“. Лекторът породи неподправен интерес у аудиторията със своите нови изводи въз основа на документалното наследство, които оборват наложени героизирани клишета в досега тиражираната историческа литература за българския национален герой от Възраждането. Изследователските акценти са обособени в три глави. Първата е „Идеите на Васил Левски – идеи на новото време“. Втората глава разкрива защо „Революционният терор е „най-чистият път към провал във Вътрешната революционна организация“. В третата глава „Васил Левски пред извънредната следствена комисия в София“ съдебният процес е разгледан като сблъсък на две сили – Османската империя и възраждащата се българска нация.
В първата глава историкът обосновава защо Георги Стойков Раковски, Иван Касабов и Любен Каравелов са тримата „университетски“ преподаватели по идейно-революционно израстване на Васил Иванов Кунчев. Това са високообразовани за времето си личности, в контакт с които Левски европеизира мисленето си и възприема най-напредничавите идеи на своето време, за да ги доразвие и изведе като постулати за бъдещето на Българската република. Раковски е завършил Гръцката гимназия в Цариград. Касабов е учил право в Белград, след което защитава докторат по правни науки във Виенския университет. Каравелов е възпитаник на Московския университет, където установява контакти с представители на културния елит на Руската империя. Касабов е един от главните идеолози на Тайния централен български комитет, който лансира най-модерните политически идеи, каквато е идеята за либерализма, превръщаща поданика в гражданин. Той пръв достига до идеята, че България с чети няма да се освободи, а е нужна вътрешна революционна организация. Каравелов е първият модерен политик и дипломат на нова България. Всичките пари, които получава от сръбското правителство под протектората на Русия след изпълнението на възложена му специална задача, Любен Каравелов влага в българското революционно движение. В своите вестници той популяризира идеята за републиката като бъдещо държавно устройство на България.
Върху тази основа Левски израства в една градация, която днес удивлява дори повече, отколкото тогава, от гледна точка на познанието за историческите процеси. Бъдещата българска република ще бъде храм на истинната и правата свобода. Никой до него, а още по-малко никой след него не е отъждествявал държавата с Храм, а служителите в този храм, тоест ръководителите на държавата – със слуги на народа, подчертава проф. Стоянов. Няма други политици след Левски, които да изписват „Народ“ с главна буква. И сега нашите политици не са проумели това, което е било азбучна истина за Левски: че от задружните усилия на българите зависи да бъдат равни с другите европейски народи. Че народният водач трябва да бъде разсъдителен, постоянен, безстрашен и великодушен. Че трябва да се наредят работите отвътре, пък тогава да се търси помощ отвън. Че бъдещето на българите е „свобода и чиста република“, в която всички ще бъдат равни във всяко отношение.
Това е изразът на Левски – „Свобода и чиста република“, а не „Свята и чиста република“ – доказва в книгата си професор Стоянов и проследява как се е наложило заблуждението за това твърдение. „Свята и чиста република“ е формулировка в един от т.нар. „карловски преписи“ на проектодописка уж от Васил Левски. Всъщност автор на дописката във вестник „Свобода“е Каравелов, а точният израз е „Свобода и секиму своето“. Професор Стоянов оборва познанството на Ботев и Левски, широко популяризирано в описаното им съжителство във ветрената мелница край Букурещ, когато „дърво и камък се пукали, а Левски пеел ли, пеел“. Двамата не са се познавали и обяснението за това е възрастовата им разлика от 10,5 години. Ботев споменава за пръв път името на Апостола 2,5 години след неговата смърт, когато публикува в късната есен на 1875 година шедьовъра си „Обесването на Васил Левски“ и в календара за 1876 година слага образа му сред българските светци.
Създаването на окръжните комитети във Вътрешната революционна организация след общото събрание във Влашко е по идея на Димитър Общи и Тодор Пеев от Етрополе. За Димитър Общи това е начин да се отърве от надзора и твърдата ръка на Левски, а Апостолът търси начин да подчини Димитър Общи на революционната дисциплина, разяснява авторът. Във втората част мотивирано се проследява хронологията на убийствата, извършени във връзка с възприетата тактика на революционен терор, който довежда до провала на революционната организация, до арести и до гибелта на Апостола. В началото карловският революционер е противник на тази тактика, наложена от Букурещ, но впоследствие е принуден да се включи в изпълнението. Чрез сплашвания, грабежи и убийства се доставят финансови средства, наказват се предатели и шпиони без категорични доказателства.
Поведението на Левски пред турския съд е представено с малко повече патриотизъм, отколкото допуска историческата наука, смята професор Стоянов. Протоколите от разпитите са издадени и всеки може да ги прочете. Според него Левски се държи по изключително достоен начин и си поставя 3 задачи при своята защита – да прехвърли вината върху БРЦК Букурещ, да не допусне разширяването на провала във Вътрешната революционна организация и да спаси своя живот. Левски иска да живее, не защото се страхува от османското правосъдие, а защото е в разцвета на силите си, защото не е довършил своето революционно дело, което е смисълът на неговия живот, защото може още много да направи за българския народ. В протоколите министърът на турската полиция пише „той беше създател на Вътрешната революционна организация, на всички революционни комитети, той беше известен със своята невероятна смелост. Защото „Аз съм посветил себе си на Отечеството си от 61-во /лято/ да му служа до смърт и да работя по народната воля“. И защото „Ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя – губя само мене си“. Казва го и го доказва с гибелта си. Ако един турски министър се изказва с нескрито уважение за революционера, който се бори против Османската империя, то ние, българите, сме най-големите длъжници на Апостола, защото не сме реализирали нито една от неговите идеи, а това би било най-стойностният неръкотворен паметник, който той заслужава – да живеем в свободна и чиста република, заявява професор Стоянов.
Въпреки многобройните публикации личността на Апостола остава непозната. Защото представянето на историята за неговия живот и дело са били подчинени на различни политически задачи, съобразно интереси в различни моменти от развитието на българската нация и държавност. Сега е времето историците да излязат от коловоза, очертан още от Захари Стоянов, Иван Вазов и Стоян Заимов и от други поборници, коловоз, който е оказал пагубно въздействие върху поколения изследователи на миналото. Защото професор Стоянов е убеден, че Левски ни е нужен като жива личност, а не като икона.