Съвременното състояние на Християнската църква предизвиква сериозна загриженост у мнозина искрено вярващи, осъзнали нуждата от възстановяване на изгубеното единство.
От времето на Голямата схизма (разделението на църквата през 1054 г.) и последвалата я Реформация (1517 г.) възникналите християнски вероизповедания водят нестихващ спор по въпроса: „Коя е истинската църква?” Някои от тях (предимно по-крайните представители на източното православие и католицизма) все още се намират в тежък сблъсък помежду си заради претенциите кой да бъде правоприемник на „едната, свята, съборна и апостолска Църква”. Конфликтът между тях продължава и днес, въпреки официалното вдигане на схизмата през 1965 г. Този миротворчески акт между Вселенската патриаршия и Рим среща упоритата съпротива на голяма част от православния клир (особено на монашеството) и е считан от последните за предателство. Причина за това е възприетото през вековете мислене, че истинската църква може да бъде представена само от едно вероизповедание. От такава позиция обаче неминуемо следва, че всички останали християнски изповедания трябва да бъдат считани за отпаднали и еретични.
Други пък (Вселенската патриаршия (1), официален Рим след Втория Ватикански събор, както и преобладаващата част от протестантските вероизповедания) призовават за завръщане към нарушеното духовно единство. Те са водени от убеждението, че въпреки настъпилото разделение на християнството в исторически план, довело до обособяването на източното православие, римокатолицизма и протестантството, за Бог Църквата си остава една. Според това разбиране съвременната християнска църква се състои от всички истински вярващи приели Иисус Христос за техен Господ и Спасител, независимо към коя от трите й разновидности принадлежат. И трите клона на християнството изповядват древните символи на вярата – Апостолския, Никейския и Никео-цариградския.
Следва логичният въпрос: Кое от тези две определения за истинската църква има Библейско основание и може най – правилно да ни ориентира какво е Божието отношение към съвременната действителност? Обръщайки се за съвет към Свещеното писание, можем да открием, че съвсем същият казус е засягал и Божия народ в старозаветни времена. През IX век пр. Хр., веднага след управлението на цар Соломон, самият Бог разделил народа Си в две царства. Това било временно наказание за отстъпничеството и драстичното нарушаване на Божия закон, допуснато в края на Соломоновото царуване – III Царе 11:1-13, 29-36. Така се появили две държави, населявани от един народ: северното царство Израел със столица Самария и южното – Юда със столица Йерусалим. Въпреки това разделение, евреите, които населявали двете страни, оставали наследници и участници в завета, който Бог сключил с техните праотци. В продължение на повече от 200 години, докато съществували така, различията между тези царства ставали все по-големи.
Вместо чрез покаяние и завръщане към Бога да възстановят своето единство, те често изпадали в конфликти, междуособици и дори братоубийствени войни. В резултат и върху двете страни дошло още по-тежко наказание – вековно робство и изгнание в чужда земя. Една от най-важните поуки за нас от този тежък период в еврейската история се състои в огромната разлика, която намираме разглеждайки отношенията между Юда и Израел – от една страна, и на Бог към тях – от друга. Докато на човешко ниво между двете държави се подклаждала силна вражда, докато те се анатемосвали и отхвърляли взаимно, самият Бог имал бащинско отношение към тях.
Въпреки съществуващото разделение, въпреки изпадането им в тежки заблуди и грехове, по силата на Своя завет Той продължавал да ги счита за Свой народ и им давал многократни възможности да се поправят: „Защото нито Израел, нито Юда е изоставен от своя Бог, от Господа на Силите, ако и да е пълна земята им с беззаконие против святия Израелев.” – Йеремия 51:5 За голямо съжаление действителността в съвременната християнска църква не е по-различна от изложената ситуация. Както е писано: „Нищо ново под слънцето” – Еклесиаст 1: 9. Същото разделение, същото противопоставяне сред Божиите хора се повтаря отново и отново. Дори в някои среди отстояването на твърденията от рода на: „Само ние сме истинската църква, само ние сме правите, извън нас няма спасение” се е превърнало в мерило за вярност и духовност. И отново в пълна противоположност на това взаимно отхвърляне е позицията на Господ, който приема всички истински християни от източноправославната, римокатолическата и протестантската църкви за свой народ!
Остава ни да се запитаме: „А кога ще се приемем ние?” Крайно време е да осъзнаем, че въпреки съществуващото разделение на човешко ниво, ние, християните от различните конфесии, изповядващи Никейския символ на вярата, имаме духовно единство! Бог е нашият небесен Отец. От това следва, че когато се отричаме и се онеправдаваме едни други, самите ние Му причиняваме болка и силно разочарование! За това и в нашата съвременна действителност често трябва да си задаваме отрезвяващия въпрос „Кой си ти, за да съдиш чужд слуга? Пред своя си господар той стои или пада. Но ще стои, защото Господ е силен да го направи да стои.” – Римляни 14:4 Един друг важен аргумент относно бащинското отношение на Бог към различните християнски изповедания за съжаление все още e малко известен у нас. Това е съвременното все по-мащабно изливане на Светия Дух върху Църквата по всички континенти, придружено от проявлението на духовните дарби. Твърде показателно е, че то става без значение от принадлежността към определено вероизповедание, а на основание на личната вяра на обърналите се към Иисус Христос.
Започнало спонтанно в началото на XX век, понастоящем петдесятно-харизматичното движение вече включва повече от 500 милиона вярващи или ¼ от всички християни по света. По-важен от безпрецедентния му растеж обаче е фактът, че през последните 50 години, това движение успя да преодолее човешките граници, разделящи християнските изповедания. Днес то свързва милиони протестанти, римокатолици, както и все повече източноправославни, търсещи пълнотата и дарбите на Светия Дух. (2) Разбира се в стремежа си да възстановим единството на Църквата не трябва да пренебрегваме отговорността си да опазим истината на християнското учение. Само то може да бъде здравата основа на нашия живот и от неговите ясни принципи не трябва да се прави никакво отстъпление! Но тъкмо в това, как разбираме и прилагаме учението на Нашия Господ Иисус Христос – „…не по буквата, а по духа” – II Коринтяни 3:6, се състои и изпитът за нашата духовна зрялост.
Трябва да признаем, че именно верността към това учение или по скоро верността ни към нашата ограничена представа за него, често пъти е била използвана като оправдание за много излишни разделения и противопоставяния. Колко пъти в църковната ни история се е стигало до изпадане в жалък фарисейски буквализъм! Колко пъти, също като еврейските водачи от случая описан в Марк 7: 1-13, сме показвали безрезервна преданост към „преданието на старейшините” (при нас – от житията на светиите до трактатите на Лутер и Калвин), а сме пренебрегвали учението на Самия Христос! В резултат от това никак не е за учудване настъпилото объркване и разделение в Църквата, при което всички ревностно и уви непримиримо отстояваме своите версии на едно и също учение.
За практическото възстановяване на единството е необходимо да бъдат изведени на преден план онези наистина основни доктрини на християнството, необходими за нашето спасение, които още от времето на първоапостолите са били ясно и категорично определени. (3) Главната причина за запазване целостта на Църквата до 1054 г., въпреки съществуващите и тогава многобройни различия, са били всеобщите усилия да бъде съхранено единството в основните доктрини на християнската вяра. Отношението на любов, взаимно уважение и страхопочитание пред Бога е водило до проява на толерантност и търпимост към разногласията по маловажни въпроси. Този водещ през първото хилядолетие, християнски принцип бил формулиран от Блажени Августин: „В главното – единство, във второстепенното – свобода, а във всичко – любов.” Това е и пътят, водещ обратно към сближаване, възстановяване и единение, който се очаква от всички нас да извървим. Ако поколенията преди нас не са успели, нека го направим ние!
презвитер Николай Сомов Християнски информационен център – Смолян
Бележки:
1) Позицията на Вселенската патриаршия за съвременното състояние на Християнската църква: „…Днес всички християнски църкви пътуват към църковно единство. Християнските народи са се изморили да гледат в мрака на миналото. Безкрайните спорове, продължили цели девет века, доведоха единствено до духовното охладняване на мнозина и до замъгляване на тяхното съзнание, че Църквата е една” (из проповед, произнесена от Вселенския патриарх Атинагор I в англиканската катедрала в Лондон, 11.11.1967 г.; виж Apo ten Poreian tes Agapes, стр. 28). „…Защо не се върнем незабавно към общението в Тайнствата? Защото трябва да подготвим нашите народи за това, да ги подготвим богословски и психически. През 900-те години, изминали от 1054 г. насам, ние, двата свята на Изтока и Запада, сме започнали да смятаме, че принадлежим към различни църкви и различни религии. Оттук целта на диалозите става съвсем очевидна, а тя е да подготви психически нашите народи да разберат, че има една Църква и една религия, че всички ние вярваме в един и същи Бог – Спасителя Христа” (из проповед, произнесена от Вселенския патриарх Атинагор I в параклиса на Ламбетския дворец в Лондон, 13.11.1967; виж Apo ten Poreian tes Agapes, стр. 53).
2) Съвременното изливане на Светия Дух е не само изпълнение на Божието обещание – Йоил 2: 28-32, а и един от белезите на последното време. Неговото значение за Църквата е сравнено в Библията със значението на късния дъжд за земеделието – Яков 5:7. Късният дъжд е от особена важност за узряването на посевите преди жътва. Той символизира обещаното всеобщо изливане на Светия Дух върху християните от последното време, за да ги подготви за Господното пришествие. В този смисъл под “ранния дъжд” се разбира изливането на Духа в деня на Петдесятница и през целия първи век, чрез което е било поставено началото на християнската църква.
3) Един съвременен пример за опита да бъде приложен този принцип е Световният съвет на църквите (ССЦ), със седалище в Женева. http://www.oikoumene.org/en/home.html В него членуват 349 църкви, в това число всички православни църкви (с изключение на Българската и Грузинската). Изискването за членство, както и основа за изграждане на съгласие между тях е изповядването на Никейския символ на вярата от 325 г. Така в ССЦ не могат да участват еретични секти като: Стражева кула (свидетелите на Йехова), мормоните, мунитите и др. Никейският символ съдържа най-важните доктрини на ранното християнство: Божието триединство – вярата в Отца, Сина и Светия Дух; Богочовешкото естество на Иисус Христос; Неговата спасителна мисия, включваща: въплъщението, изкупителната Му смърт, възкресението и възнесението; Второто пришествие и съда над живите и мъртвите.