НАПИСАНО от ВАС!
Едва ли са много хората в нашето съвремие, чийто интерес да не е бил провокиран от масово тиражираните твърдения относно „разкриването на най-грандиозната конспирация в човешката история”.
Именно този сюжет изстреля романа на Дан Браун, „Шифърът на Леонардо“ в самия център на общественото внимание. Нещо повече, последвалите многобройни публикации, книги, игрални и документални филми, посветени на същата тема я превърнаха в една самоподхранваща се сензация, генерираща огромни финансови постъпления за своите създатели. За кой ли път сме принудени да направим печалната констатация, че светът, в който живеем, е задвижван не от благородния стремеж за познаване и отстояване на Истината, а от жалките човешки амбиции за слава, власт и трупане на богатства. Разбира се, в такава комерсиална среда гласът на специалистите по раннохристиянска история, богослови и историци е силно приглушен и оспорван.
В резултат от това, голяма част от обществото продължава наивно да приема абсурдните обвинения, според които Църквата била манипулирала учението за Христос, като за целта унищожила множество „неудобни” евангелия. Основната версия на това обвинение е, че на Първия вселенски събор, проведен в Никея през 325 г. църковните водачи, под влиянието на император Константин, съставили по такъв начин новозаветния канон, че в него да влязат само четирите евангелия, които представяли Иисус като Божествена личност.
Останалите „евангелия”, в някои от които Иисус Христос бил обрисуван като обикновен човек, който имал интимна връзка със своя последователка, на събора били обявени за еретични и по-късно унищожени. Според това обвинение доктрината за Божествеността на Иисус била изкуствено създадена и тя била станала основна част от Християнството едва след решенията на този Първи вселенски събор.
Тази абсурдна и несъстоятелна теза се появява в общественото пространство през 1982 г. чрез книгата на Бейджънт, Линкълн и Лий – „Светата кръв и свещеният Граал“, но достига своята кулминация през последните години с превърналия се в световен бестселър роман на Дан Браун – „Шифърът на Леонардо“.
Споменатите писатели, посочват като източник на тяхното вдъхновение съдържанието на апокрифните евангелия и предимно на две от тях, чието авторство се приписва на апостол Филип и на Мария Магдалена.
Причината за възникването и разпространението на подобни безсмислици на първо място е тенденциозното пренебрегване на доказаните исторически факти, относно процеса на формирането на новозаветния канон. На второ място – спекулативното и безкритично възприемане на десетките фалшиви апокрифи, открити през 1945 г. в египетското селище Наг Хамади. И не на последно място – все по-силният стремеж на съвременното общество към пълна независимост и освобождаване от всякакви авторитети и ограничения, в това число и религиозни догми. Тази благоприятна почва позволи на вече доказани в историята фалшификати, като апокрифните „евангелия”, да станат в наши дни не само поредната сензация, но и причина за нова атака срещу християнската вяра. Атака, изцяло базирана на историческо и религиозно невежество.
Настоящото изследване си поставя за цел да опровергае горепосочените несправедливи обвинения, като представи обективно историческите факти относно начина, по който е бил формиран новозаветният канон, както и отношението, което ранните християнски общини и техните водачи имали към възникващите фалшиви евангелия и друга апокрифна литература.
С помощта на древните исторически извори ще докажем, че съставянето на новозаветния канон не е следствие на моментен акт, извършен под давление на някакви политически или конюнктурни интереси, както твърди скалъпеното обвинение, а представлява цялостен процес на изследване, одобрение и утвърждаване, продължил няколко века в средите на ранната християнска църква. По отношение на въпроса как да установим кое е истинско и кое фалшиво, най-разумният подход е да се вслушаме в становището на специалистите. За такъв древен казус като формирането на новозаветния канон, избора кои книги са автентични или не, най-добрите специалисти и експерти си остават преките ученици и сподвижници на Самия Иисус Христос, както и първите поколения техни приемници. Техните авторитетни становища и преценки са достигнали до нас благодарение на трудовете на изтъкнати раннохристиянски писатели и историци, като Ириней Лионски, Тертулиан Картагенски, Юстин мъченик, Ориген, Евсевий Кесарийски и др.
Новозаветният канон
Разгръщайки всяка съвременна Библия, лесно ще установим, че Свещеното писание на Новия завет е съставено от 27 книги. Исторически вече е установено, че тези книги са били написани до края на I-ви век от апостолите на Христос или от техните първи ученици. Техният брой, заглавия и съдържание ясно са регламентирани от новозаветния канон. Когато използваме понятието канон, под него ние трябва да разбираме точно установено правило, мярка или стандарт.
Необходимостта от съществуването на канон възниква тогава, когато се появи опасност от умишлено или неумишлено объркване. Например при възникналия съвременен казус – опитът на съвременни писатели да тълкуват и представят древна, но фалшива и недостоверна апокрифна литература, като автентична и достоверна. Канонът се основава на точно установени критерии и в него могат да бъдат включени онези книги, които отговарят на тях. Критериите за каноничност са следните:
1) aвторитетност на книгата. Тя се определя от:
- автентичността (апостолският й произход трябва да бъде потвърден);
-нейната разпространеност, т.е. тя трябва да бъде позната и използвана от всички.
2) oртодоксалност на книгата.
вярно и точно да предава християнското учение;
да бъде в съгласие с останалите канонични книги.
Канонът на Новия завет, такъв какъвто го познаваме днес, с неговите 27 книги, бил окончателно завършен през втората половина на IV-ти век. Неслучайно използваме думата завършен, защото неговото съставяне не е бил моментен акт или решение, взето на вселенски събор, а траен процес, продължил цели два века. Историята на съставянето на канона е не само интересна, но и много важна, защото ни дава отговор, как е било установено кои книги са автентични, достоверни и правилни и кои не. Формирането на канона е процес, който условно може да се раздели на няколко етапа.
Исторически сведения за първите новозаветни книги Най-ранният, първи етап започва с написването на първите свидетелства, изясняващи и потвърждаващи авторството на новозаветните книги. Тези свидетелства се съдържат в творбите и кореспонденцията на първите ученици и приемници на апостолите. Сред тях са Климент, епископ на Рим (ок. 30-100 г. сл. Хр.), Игнатий Богоносец, епископ на Антиохия (ок. 50-107 г. сл.Хр.), Папий, епископ на Йерапол (ок. 60- 130 г. сл. Хр.) и Поликарп, епископ на Смирна (ок. 70-155 г. сл. Хр.).
В своите трудове тези автори пространно цитират и се позовават върху съществуващите вече евангелия и послания. В ранното развитие на християнството и предимно при съставянето на новозаветния канон от особено значение била апостолската приемственост. Кой друг освен сподвижниците и приемниците на апостолите най-точно можел да знае кои са новозаветните книги, кога и от кого са били написани? Това била и една от най-важните техни отговорности: да опазят, разпространят и предадат по-нататък учението, такова каквото им е било поверено.
За водачите на ранната църква, самите те ученици на апостолите, е било пределно ясно, че само двама от дванадесетте апостоли собственоръчно се заели да напишат евангелия, описващи живота и учението на Иисус Христос. Това били Матей и Йоан. В своята „История на църквата” Евсевий представя откъс от творба на Папий, епископ на Йерапол, в която той свидетелства, че апостол Матей написал на арамейски език евангелие, което по-късно било преведено на гръцки. Марк пък написал своето евангелие с помощта на апостол Петър. Евсевий също така цитира Климент Александрийски (прибл. 180 г. сл. Хр.), който пише, че слушателите на Петър подтиквали Марк да остави записи на цялото учение, което говорил апостол Петър. (Евсевий, История на църквата. 3. 39. 3-5, 15-16).
Третото известно и неоспоримо за църквата евангелие било написано от Лука, ученик и сподвижник на апостол Павел. Авторството на Лука било единодушно потвърдено от редица ранни християнски писатели, като Юстин Мъченик (ок.100-165 г. сл. Хр.), Тациан (ок.110-172 г. сл. Хр.) и др.
Четвъртото, безусловно прието евангелие, било написано от последния останал жив апостол – Йоан. Неговото авторство е потвърдено от Папий, Климент Александрийски, Иполит, Ориген и др. На този първи етап от съставянето на канона са натрупани важни сведения относно произхода и авторството на новозаветните книги. Ранните християнски водачи едва ли са подозирали в каква опасност щяла да бъде поставена църквата с по-късната поява на многобройните фалшиви евангелия и апокрифни книги. В противен случай, самите те щяха да пристъпят към съставянето на точен списък на истинските боговдъхновени книги.
Провокацията на Маркион
До втория етап от формирането на канона – съставянето на официален списък с правилните книги, църквата пристъпила едва след като била провокирана за това от един отцепник на име Маркион, син на епископа на Понт. Маркион бил вярващ, който ненавиждал юдаизма и никак не можел да се примири с юдейския произход на християнството. Към 144 г. сл. Хр. той замислил драстична реформа. За да откъсне напълно християнството от всякакво влияние на юдаизма, Маркион решил да отхвърли целия Стар завет, както и повечето от новозаветните книги, които били свързани с него. Така той съставил първия канон, за съжаление фалшив, който включвал само едно евангелие, това на Лука (единствен Лука, от авторите на четирите евангелия бил грък и произведението му било отправено към гърците) и десет от посланията на апостол Павел.
Воден от налудничавите си идеи, Маркион си позволил да премахне първите две глави на евангелието от Лука, отнасящи се до еврейския произход, родословието и раждането на Спасителя, както и някои други части свързани със Стария завет.
Канонът на Маркион е едно важно косвено доказателство, че по времето, когато е бил съставен (ок.144 г. сл. Хр.), все още не са съществували никакви апокрифни евангелия. Това била причината той да преработва евангелието на Лука, за да създаде някаква основа на своето учение. Нека да си представим обаче, че нашумелите днес гностически евангелия са съществували към онзи момент. Неминуемо Маркион би ги включил в канона си и то на драго сърце, защото гностиците, също като него отхвърляли Стария завет и елинизирали учението на Иисус.
Заради еретическите си вярвания, съвсем основателно Маркион бил отлъчен от Римската църква. Той обаче намерил свои последователи и така неговите лъжеучения, както и фалшивия му канон, продължили да се разпространяват. Това обстоятелство, вече предизвикало бурния протест на много църковни водачи и християнски писатели, които осъзнали отговорността си да защитят неоспоримата до този момент автентичност на общоприетите новозаветни книги. По такъв начин, през втората половина на II-ри век било положено началото на официалното съставяне на канона от водачите на църквата. Един от най-бележитите ранни християнски автори Ириней, епископ на Лион, през 180 г. привел авторитетна аргументация доказвайки автентичността на новозаветните книги. Той обобщил, че всички исторически свидетелства говорят за съществуването на четири евангелия и всеки опит да се увеличи или намали техния брой би бил проява на ерес. Ириней твърдял че имало двадесет свещени книги, които били неоспорими и се използвали за основа на християнската вяра и живот.
Поява на апокрифните евангелия и литература
Защо отделихме толкова време, за да узнаем кои със сигурност са първите евангелия?
С какво би ни помогнало това в нашето изследване?
Една от най-простите емпирични истини е, че оригиналът винаги предшества фалшификата. Когато ние знаем хронологията на появата на различните книги, претендиращи да са написани от апостолите на Христос, можем лесно да се ориентираме и да разберем кои от тях са автентичните. Във връзка с това, трябва да изтъкнем и факта, че едва през втората половина на II-ри и началото на III-ти век, т.е. 80-100 години по-късно от написването на първите четири евангелия, с развитието на гностическата ерес, се появяват други апокрифни евангелия и книги, претендиращи да бъдат творби на останалите апостоли на Христос. Интересно е да знаем, че първоначално църквата е трябвало да защитава новозаветните книги от стремежа към тяхното намаляване, както в случая с Маркион. Няколко десетилетия по-късно, вече се е налагало броят на четирите евангелия и останалите автентични книги да бъде защитаван от появилите се като гъби след дъжд многобройни фалшиви евангелия и апокрифна, лъжеподписана литература. Тяхното съдържание се различавало в огромна степен от съдържанието на първите евангелия, тъй-като представяло лъжеученията на посочената ерес.
Целта на гностиците била, приписвайки авторството на своите книги на първоапостолите, да използват техните имена и авторитет, за да разпространят идеите си сред християните и да спечелят повече последователи. Те обаче не си давали сметка, че подобна измама ще бъде лесно разкрита по простата причина, че ранните християнски общини до това време отлично са знаели кои от апостолите са били автори на евангелия и послания. Книгите, написани от първите апостоли, ревностно са били събирани, пазени, изучавани, преписвани и широко разпространявани. Нещо повече – около 150-та година Тациан (110-172 г. сл. Хр.) сякаш предполагал колко много лъжеевангелия предстояло да се нароят, съставил първата творба, обединяваща и хармонизираща четирите евангелия, известна под името Диатесарон. Това е едно от доказателствата, че още по онова време ранната християнска църква признавала за автентични и свещени евангелия, единствено тези на Матей, Марко, Лука и Йоан. Още от самото им написване през втората половина на I-ви век тези евангелия формирали християнското богословие, включително и доктрината за Божествеността на Иисус Христос. Както разбрахме от втората половина на II-ри и през целия III-ти век се появили множество апокрифни книги и съществуващата вече литература, можела да се раздели на няколко категории:
а) автентична, апостолска;
б) фалшива, лъжеподписана;
в) подражателна, без претенции за апостолски авторитет.
При това положение християнската църква трябвало да предпази своите редици, както и бъдещите поколения от най-опасните фалшификати на тогавашното време. Така необходимостта от съставянето на новозаветния канон била още по-ясно осъзната. Първият списък на автентичните новозаветни книги, достигнал до наши дни, е Мураториевият канон, наречен така по името на своя откривател. Неговото съставяне специалистите датират през далечните 170-180 г. сл. Хр. В него били изброени двадесет и две от 27-те новозаветни книги, в това число Откровението на Йоан и Посланието на Юда (но не от Кариот).
През първите три века от своето съществуване християнската църква не е имала единна централизирана управленска система. Църковните общини били разпръснати на огромна територия и, макар че поддържали връзки помежду си те имали своя относителна автономност. Важните решения били вземани на организираните по географски принцип местни събори. Така между църквите от различни географски области съществували някои дребни различия в богослужебната практика. Такива различия имало и по отношение на използваните от тях новозаветни книги. Може да се каже, че общините в даден географски район имали своя разновидност на новозаветния канон.
Както вече споменахме, ранният християнски писател и епископ Ириней Лионски към 180 г. сл. Хр. съобщава, че съществували двадесет неоспорими свещенни книги. Те били използвани от всички църкви.
Различно било отношението към други 7 апостолски книги – Посланията на Яков и Юда, Второ Петрово, Второ и Трето Йоанови, Посланието към евреите и Откровението на Йоан. Тези книги едни църкви приемали, а други от по-голяма предпазливост, запазвали особено мнение към тях. През средата на III-ти век един от най-даровитите християнски писатели Ориген съставил списък на двадесет и една автентични новозаветни книги, които се употребявали и били безспорни за повечето църкви. В него също била включена и книгата Откровение на Йоан.
Разбира се нито в Мураториевият канон, нито сред всеобщо признатите новозаветни книги, изброени от Ириней и Ориген, не фигурира някое от фалшивите апокрифни евангелия.
Изследването на Евсевий Кесарийски за новозаветния канон В края на този втори период от съставянето на канона през 325 г. Евсевий Кесарийски написал своя знаменит труд „История на църквата”. В него той изложил подробно и аргументирано тогавашната позиция на църквата спрямо различната литература съществувала по онова време. Евсевий разделял ранната християнска литература на няколко категории:
Общоприети – книги, без разногласие за тяхната каноничност. За тях църковният историк използвал следните термини: признати, неоспорвани, утвърдени, сигурни, всеизвестни и достоверни. В тази категория влизали книгите: Четирите евангелия от Матей, Марк, Лука и Йоан, Деяния на апостолите, Посланията на ап. Павел (Римляни, I Коринтяни, II Коринтяни, Галатяни, Ефесяни, Филипяни, Колосяни, I Солунци, II Солунци, I Тимотей, II Тимотей, Тит, Филимон), Евреи, I Йоан, I Петър, Откровението на Йоан – общо 22 книги;
Оспорвани – книги, които все още били оспорвани през първата половина на IV век от някои църкви. По-късно всички те били включени в окончателния канон. Евсевий ги нарича оспорвани, несигурни, но полезни. Това били Посланията на Яков, Юда, II Петрово, II Йоан и III Йоан – общо 5 на брой;
Съмнителни – книги, които по-скоро трябвало да бъдат отхвърлени отколкото приети. Наречени са съмнителни и оспорвани (в по-голяма степен от предходната категория). Единствено за „Пастир” от Ерм, Евсевий твърди, че може да бъде необходима. Тук били поставени следните книги: Деянията на Петър, Пастир на Ерм, Апокалипсисът на Петър, Посланието на Варнава и Посланието на дванадесетте апостола (Дидахе), Евангелието според евреите и евентуално Откровението на Йоан. Явно Евсевий е бил затруднен към коя категория да включи Откровението на Йоан. Въпреки, че от много ранно време тази книга била изброявана в списъците на новозаветните книги – Мураториевият канон, канонът на Ориген и др. все оше имало църкви, предимно на изток, които по онова време, все още не били готови да я приемат безрезервно. Заемайки позиция на безпристрастен историк Евсевий се опитал да разреши тази дилема, като включил Апокалипсисът на Йоан в две от категорите: и сред общоприетите, и сред съмнителните;
Еретични– книги, които трябва да бъдат отбягвани и задължително отхвърлени. Евсевий никак не пести квалификациите си по техен адрес. Нарича ги абсурдни във всичко и нечестиви, продукт на преработка от еретици. Това са именно така нашумелите днес, апокрифни „евангелия“. В тази последна категория попадали: „Евангелията“ на Петър, Тома, Матий, Филип, Яков, Никодим, Мария Магдалена, както и Деянията на Андрей, Йоан и др.
Както разбираме от приведения текст, Евсевий горещо се вълнувал от тази толкова важна за християнската вяра тема. Това проличава от начина, по който пише, както и епитетите, които използва, когато изброява фалшивите апокрифни книги. За един високо интелигентен и образован човек като Евсевий използваната от него терминология ясно говори, че той считал за недопустими свободните литературни и религиозни упражнения, които си позволявали редицата незнайни апокрифни автори. Той, както и останалите църковни водачи по онова време, много добре осъзнавал, че ако църквата допусне объркване на своя стандарт на вероучение, съдържащ се само в автентичните новозаветни книги, резултатът ще бъде фатален и пагубен за нея. Именно осъзнаването на тази особено важна отговорност била и причината някои църкви да проявяват дори излишна предпазливост спрямо седемте апостолски книги, чийто произход дълго време не бил приеман еднозначно.
Канонът на Новия завет – завършен
През втората половина на IV-ти век започнал третият, последен етап от формирането на новозаветния канон, съставянето на всеобщ канон валиден за цялата християнска църква.
С прекратяването на гоненията срещу християнството в Римската империя през 313 г. се появили много по-добри условия за комуникация и взаимодействие между църковните общини от по-отдалечените провинции. В резултат от това заедно с все по-организирания съвместен духовен живот на християнската църква възникнал и естествен стремеж за изработване на общи единни стандарти. Тази тенденция довела и до създаването на всеобщ новозаветен канон. Това обаче не станало по силата на някакъв административен акт.
Първият вселенски събор през 325 г. минал и отминал, а решение за новозаветния канон на него даже и не е било обсъждано. Църковните отци добре разбирали, че по отношение на нещо толкова важно като канона, е нужно време на всяка църковна общност, за да извърви своя път на развитие и едва тогава да се присъедини в пълно съгласие към останалите. Така и този последен етап от формирането на канона бил извършен посредством процес макар и по-краткотраен. Това ни дава основание да направим важния извод, че до срастването между църква и държава започнало през 380 г. при император Теодосий I, ранната църква не е допускала намеса или вмешателство, не само от страна на светската власт, но и вмешателство в работите на една митрополия от водачите на други митрополии.
За първи път окончателният състав на канона с 27-те новозаветни книги, така както са ни познати днес, бил обявен през 367 г. в окръжното великденско послание на епископа на Александрия, Атанасий, отправено към църквите в Египет. Същият състав на канона бил приет и утвърден на събора в Хипо през 393 г. , както и на събора в Картаген през 397 г. Така до края на IV-ти век завършил и третият, последен етап от съставянето на канона, който бил приет от всички църкви. Единствено изключение правила сирийската църква. Там канонът в окончателния си вид бил приет през VI-ти век.
Богословското единство на каноничните книги
Разбрахме как след дълго продължилото обсъждане и проверка седемте апостолски книги били общоприети и включени в новозаветния канон. Важно е да знаем, че основните доктрини на християнското учение: за естеството на Бога, за Божествеността на Христос, за спасението на човека и др. се съдържат изцяло в двадесетте книги, безусловно приемани от самото начало на тяхното написване. Това са: Четирите евангелия, на Матей, Марк, Лука и Йоан, Деянията на апостолите, Първото послание на Петър, Първото послание на Йоан и тринадесетте послания на Павел (Римляни, I Коринтяни, II Коринтяни, Галатяни, Ефесяни, Филипяни, Колосяни, I Солунци, II Солунци, I Тимотей, II Тимотей, Тит и Филимон).
Съдържанието на седемте „оспорвани” книги (Посланията на Яков и Юда, Второ Петрово, Второ и Трето Йоанови, Посланието към евреите и Откровението на Йоан) било в пълно съгласие с богословието на общоприетите. Неяснотата спрямо тях била дали те наистина имали апостолски произход. Причината за тези съмнения се състояла главно в недотам широкото им разпространение през първата половина на II-ри век. Някои църкви ги притежавали още от самото им написване и за това ги включвали наравно с останалите, но до други църкви тези книги достигнали едва на по-късен етап и за това се пораждали съмнения, относно техния произход. Окончателното им добавяне към новозаветния канон през втората половина на IV век, не само не довело до някаква промяна в християнското богословие, но напротив то потвърдило общоприетото и отдавна установено учение на ранната църква.
Отговорът на скалъпеното обвинение
След като се запознахме с историческите факти, отнасящи се до новозаветния канон и апокрифите, не ни остава нищо друго освен да стигнем до следното заключение: Съставянето на новозаветния канон не е станало, чрез административен акт или решение, взето на вселенски събор, а посредством траен, постепенен процес, продължил цели два века.
Този неоспорим факт доказва пълната несъстоятелност на обвинението, че на Първия вселенски събор църковните водачи, под влиянието на император Константин, били съставили канона на Новия завет така, че в него да влизат само четири от десетките съществуващи евангелия. Всички исторически сведения показват категорично, че четирите евангелия на Матей, Марк, Лука и Йоан са били първите и единствени евангелия, с които е разполагала ранната християнска църква през първи век.
Oстаналите „евангелия“ са се появили много по-късно, едва в края на втори и през целия трети век, в резултат на разпространяващото се тогава учение на гностицизма. Съдържанието на тези апокрифи е в огромно противоречие със съдържанието на четирите автентични евангелия. То се основава изцяло на гностическите идеи и умишлено създава съвсем друга представа за личността на Христос и Неговото учение.
Тази представа изобщо не отговаря на оригиналното описание на живота и личността на Спасителя от каноничните евангелия.
Историческите факти недвусмислено говорят, че авторите на прочулите се напоследък апокрифни, фалшиви евангелия са били гностици, нямащи нищо общо с апостолите, чиито имена носели заглавията на еретическите им творби. В никои от новозаветните канони, дори и в най-ранния от тях, съставен още около 170 г. сл. Хр., не фигурират техните апокрифни „евангелия“, което е важно доказателство, че църквата никога не ги е приемала за достоверни, нито пък е ползвала тяхното съдържание, за да формира своето учение. Нещо повече, до нас са достигнали десетки творби на християнските писатели от края на втори и трети век, които разобличават апокрифните книги, като лъжеподписани и еретически по своето съдържание. На основание на изобилните исторически сведения всеки непредубеден изследовател би разбрал, че не трябва да се има никакво доверие на спекулативно нашумелите напоследък апокрифи, открити в Наг Хамади. От тези изводи следва и логичната констатация, че сензационната теория за „най-грандиозната конспирация в човешката история”, пробутана от авторите на книгите „Светата кръв и свещенния Граал” и „Шифърът на Леонардо”, не е нищо друго, освен един сапунен мехур.
Божествеността на Нашият Господ Иисус Христос винаги е била основна доктрина в богословието на християнството още от самото му начало, основаваща се изцяло на автентичните новозаветни книги.
презвитер Николай Сомов Християнски информационен център – Смолян