Първа част
Разговорът ни с 91-годишния фронтовак Хайри Спичев започна с ежедневните проблеми, които всеки човек има и темата около здравословното състояние на възрастния човек.Със свеж и бодър дух , със силна памет и запазени спомени започна разказа си бай Хайри:
„В моя живот помня много неща, но най-силни са спомените ми от участието във Втората световна война през 1944 година.
В казармата постъпих на 15 септември 1943 година и се уволних на 15 септември 1945 година. Кръгло имам 2 години служба в Армията.
През есента на 1944 година нашият 9-ти полк в Пловдив получи заповед да тръгне към Скопие. Пристигнахме в Скопие с влакова композиция и още при слизането ни на гарата имаше опит за взривяване на цялата гара от немците. Бяха сложени 4 тона експлозиви, които щяха да взривят металната конструкция на гарата, но те бяха открити навреме и обезвредени.
Около два месеца бяхме в околностите на Скопие. Сраженията се водеха около река Вардар, Крива паланка и Куманово. Цялото бойно снаряжение, всичко което беше нужно за спане и храна / канчета, манерки и т.н. / , оръжието носехме на гърба си. Спяхме винаги на открито, в близост до фронтовата линия. Храната ни я доставяха от Тила или както го наричахме още Обоза. Нямаше точен час, в който се хранехме, защото немците бомбардираха Обоза всеки ден. Те имаха един специален самолет, който имаше задачата да хвърля бомби в Тила на нашия полк. Искаха да унищожат нашия тил, който ни подсигуряваше провизиите и ни правеше годни да воюваме. Ако един човек го оставиш гладен, особено когато е на война, то той може да напусне фронтовата линия по всяко време, а и гладен човек е човек без сили.Предвижвахме се най-често вечер, защото през деня артилерията непрекъснато обстрелваше позициите ни.
Втора част
„Спомням си една изключително интересна, но и страшна случка през нощта на едно наше настъпление” – продължи разказа си Хайри Спичев.
„Предвижихме се до един участък, където имаше храстова растителност, някаква смес от тръни и шипка. Командирът ни разпореди да спрем и да изкопаем окопи за сутрешните ни сражения с немците. Когато изкопахме окопите, легнахме да спим и от умората, почти всички войници от взвода бързо заспаха. На разсъмване , около 5 часа сутринта, се събудих и дочух от отсрещната страна на храстите силно хъркане на човек. Веднага се усъмних, че в отсрещната страна на шипковия храст има немци. Излязох от окопа и претъркаляйки се няколко пъти отидох до взводния командир и му обясних за това, което бях чул. В първия момент той помисли, че си въобразявам, но когато дойде в близост до мястото, влезна в окопа и чу същите хъркащи стонове на човек от отсрещната страна на храсталаците. Не след дълго дойде и командира на ротата и той се убеди, че на няколко метра от нас има окопани немски войници. Двамата командири решиха да се спотайваме, докато се разсъмне.
На сутринта нищо не подозиращите немци започнаха стрелба по втората редица от нашето укрепление, които се намираха на около 200-300 метра зад нас. Нашата първа редица мълчеше и чакаше команда за нападение. Не след дълго беше дадена такава и окопаните немски войници, отстоящи на 20-30 метра от нас, бяха бомбардирани от нашите ръчни бомби. Една малка част от немците успяха да избягат, а останалите заловихме в плен.”
Трета част
Запитахме бай Хайри Спичев дали е раняван във войната.
„Не, сейбията винаги ме е закрилял” – продължи разказа си старият фронтовак.
„Бяхме облечени в кожени ботуши и само веднъж бях застрашен от нараняване на крака. Немците хвърляха бомби по нас и парче от снаряд разкъса кожения ми ботуш и панталона, но само една лека драскотина нарани кожата на крака ми. Има нещо, което всеки трябва да знае когато участва във война. Не трябва да се вземат вещи на убитите войници, защото съществува нещо като проклятие. Когато вземеш такива вещи обикновено загубваш и своите, защото те спохожда съдбата на убите войници.Имаше войници, които наистина вземаха вещите на убитите немци, но по-голямата част от тях не успяха да се завърнат в Родината.
Разказът на бай Хайри продължи с неговите спомени за цар Борис Трети, бащата на Симеон Сакскобургготски.
„Спомням си, че много се говореше за смъртта на тогавашния български цар. Немците привикват цар Борис Трети в Германия, с цел да го убедят да отдели българска войска за фронтовата линия на Източния фронт, срещу тогавашния Съветски съюз. Цар Борис Трети отказва, защото по онова време е имало сериозно партизанско движени и брожения срещу монархията . След отказа на българския цар, германците слагат отрова в обувките на цар Борис Трети, която е оказала ефекта си няколко дни след пристигането му в България. На третия ден от завръщането на българския цар от Германия той умира, като в последствие се доказва, че причина е отравянето му от хитлеристите”.
Разказът на бай Хайри Спичев продължи със спомените за сражението при Крива паланка.
„Нашият девети полк трябваше да атакува левия фланг на противника, който беше изключително добре охраняван и окупиран от немците. В това сражение при Крива паланка бяха убити много български и немски войници. Немците назоваха нашия полк „ бесния полк”, защото атакувахме смело и безстрашно техните позиции в Крива паланка. Полкът ни само атакуваше и настъпваше, без нито едно отстъпление. Понякога сраженията продължаваха няколко дни и когато се връщам назад, още си спомням грохота на бомбардировките от онези дни.
Във войната се използваха различни способи за унищожаване на противника. Немците често оставяха различни часовници, химикалки и други пособия, които обаче представляваха вид „бомба закъснител”. Много войници пострадаха от такива бомби и най-вече загубиха някои от крайниците си- крака или ръце”.